Безлунно е. И мрачно.
Вятърни коне крещят.
Времето - прозрачно -
спи в ръцете на сънят.
Сляпо е така небето.
Птици търсят си тунел.
И се молят.
Чу ли ветре?
за посока…, дом и цел.
И там…над слепотата,
грейна - падаща звезда.
С нишки ален пламък,
а в сърцето - светлина.
Изсипа тя мънисто.
Из тъмни дебри и гори.
А на птиците –
сребри
даде…своите очи.
И луната…, туй узнала,
върна се от своя път.
А нощта - самотна хала,
пак заспива в розов кът.
Колко малко му трябва на човек да е щастлив:
Мъничка звезда от обич, топлина, да засвети му в лицето, отново златната луна!
Славена Бозовайска
Вятърни коне крещят.
Времето - прозрачно -
спи в ръцете на сънят.
Сляпо е така небето.
Птици търсят си тунел.
И се молят.
Чу ли ветре?
за посока…, дом и цел.
И там…над слепотата,
грейна - падаща звезда.
С нишки ален пламък,
а в сърцето - светлина.
Изсипа тя мънисто.
Из тъмни дебри и гори.
А на птиците –
сребри
даде…своите очи.
И луната…, туй узнала,
върна се от своя път.
А нощта - самотна хала,
пак заспива в розов кът.
Колко малко му трябва на човек да е щастлив:
Мъничка звезда от обич, топлина, да засвети му в лицето, отново златната луна!
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар