ЗАВРЪЩАНЕ

Тя живееше на няколко метра от брега. В голяма, луксозна, просторна къща. Но целият този лукс не и носеше така желаното щастие.
В душата й бушуваха безброй много птици. Удряха се в стените на тялото, неспособни сякаш да излязат навън. И чувстваше такава празнота. Единствената й утеха бе то…морето.
Днес стана рано. Тази сутрин не беше по – различна от всички останали. Беше сама, с бурите в себе си, а птиците в нея, отдавна мокри, не можеха да намерят стряха, под която да изсъхнат.
Погледна морето. Изгревът – художник, както тя го наричаше, вече беше положил първите отпечатъци върху синьото платно на безкрая.
Небето беше обагрено в алено. Облаците четяха жълти поеми, поели светлината на новото слънце. А думите им падаха, като дъжд върху морската гръд и се сливаха с вълните.
Още по нощница, боса, с разрошена коса, пое надолу по стълбите, които я отведоха на самия плаж. Пясъкът беше все още студен. И мокър. Като птиците в нея. Като душата й. Само морето я разбираше. Тя не говореше, но то я слушаше. Пред него душата й беше, като отворена книга, без думи.
Седна на пясъка и се загледа в слънчевата пътека…Как й се искаше да тръгне по нея…И така, да стигне онзи бряг, който живееше в душата й. Бряг, който ще я отведе в страната отвъд дъгата. На обич, мир, топлина, човечност. Страна, в която вълшебствата все още са живи, а не погребани под тонове прах…
Затвори очи и се заслуша в песента на вълните. Те й говореха. Винаги й говореха. Разказваха й, че и тя е дете на морето. Родена от белите вопли на морската пяна…
Да…когато беше малка, майка й често й разказваше, как русалките извървели своя морски път се превръщат в пяна…, а от нея се раждат други русалки.
Тя не бе русалка…, но някак вярваше на морето. Това и носеше така необходимото спокойствие, че не е част от този така студен свят.
И слушаше, слушаше, а душата й се разтапяше в безбрежната морска гръд.
Но сякаш, този път беше различно. Морето не само й приказваше. То я викаше… по име! Със ситни, неуверени стъпки се приближи към него. Спря. Пред нея слънцето беше постлало своя златен килим. Слънчевата пътека, която по рано съзерцаваше, сякаш дишаше, беше жива. Чу в сърцето си гласът й: „ Ела, не се страхувай!” Да…тя се страхуваше. А толкова малко е нужно да бъдеш свободен. Просто да се вслушаш в гласа на сърцето си… Направи крачка…Не, не потъна! След нея още – една, две, три, четири…и вече вървеше по пътеката към свободата си. Дали беше вълшебство? Така силно вярваше във вълшебствата! Не беше чувала за човек, който е способен да ходи по вода... Но ето, че тя го правеше и то с такава лекота. Да, със сигурност беше чудо! В миг усети как душата й пърха. Птиците в нея, вече сухи, бяха пробили тленната клетка на тялото и свободни я понасяха все по – нагоре и по – нагоре… Докато напълно изчезна. Сля се със слънцето… И вече бе… у дома!

Славена Бозовайска