НЕБЕСНА ОДА

Бе...малко дете.
Безоблачно, ето:
някак вълшебно,
туптеше небето.

Но бързо порасна.
Светът го прозя,
във ято трапчинки,
безплодна тъга.

И гледа през нея.
С очите на птиче.
Вятърът тленен -
по въглен, че тича. 

И стигна небето,
(и с глас на сърна)
попита:
Къде е сърцето?
А тя… - Любовта?

Небето - бездънно,
тежко проплака.
Взря се безсънно,
във тлееща факла.

Човекът пораснал,
(но още Дете)
изгрев неясен -
разсечен...на две,

лесно превърза го,
с шал от мечти;
възли развърза -
безгласни, в мъгли.

Славеят скри се,
във гърлото - нямо.
Люляк преви се -
над облачно рамо...

Погледна момчето,
нощта беше друга -
Сякаш небето,
имаше вече съпруга!

И галят... звездите,
брачния пръстен.
И тънат очите -
във лунните бързеи...

А на Човекът...
Затуй, че обич е дал,
небето уши,
най - нежният шал...

Невястата вярна…
Коя ли бе тя?
Залез и Слънце...
Със брачна халка...

Топлина...

Славена Бозовайска