И там монах – одърпан, гладен.
Не чувства болка, самота.
Не вижда – силуета на смъртта.
Тих стои, с ръце разтворени –
сякаш пълни се със спомени.
Родени…
от синьото безбрежие,
пропити…
с лунно безметежие.
И диша, диша чезне му снагата,
събрал светът
във шепата човешка.
Гори мигът – във длан на лято –
Простил си…
всяка малка грешка.
До него спря разрошено момиче.
Сълзят очите му … виновни.
С нозе… във пясъка заровени –
кокиче,
изгубено във мислите си,
тъй отровни.
Приседна тихо до монаха…
А той не бе там – С вятър чист –
във полет,… нейде в синевата,
превърнал бе се… в морски бриз.
Тихо вчеса й косата.
Попи сълзите със луна.
А крясъкът от мислите й гладни –
Нахрани…
със своята душа.
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар