В грешното лутане с боси крака,
вражески улици с кални лица…,
губя посоката, губя се с времето;
падат звездите, мъртво е семето.
Вътре в мен грее. Огън танцува.
Вънка е зима… Вълци пируват…!
Синята нишка от светло небе…,
гине в окопа! Мачкат я те!
Гледам и виждам - вярата стене!
Хищници късат от нея…и мене!
В кървави съчки огънят пука!
Късайте, късайте!...Имам и друга!
- Боже, защо има толкова мъка по този свят?
Бог
ме погледна и замълча…
- Защо не
дадеш на Човека топлина и любов? А го наказваш със смърт, болести, омраза,
злост… Кажи ми, моля те, защо?
Тогава
той се приближи към мен. Видях очите му. Влажни, топли… и тъжни. Сълза се
търкулна по божията буза. Чух гласа му:
- Аз не
наказвам Човека, мило дете…Не го наказвам! Обичам го!
Дадох му разум, да може да
разсъждава по нещата от живота и по този начин да се развива – духовно и
физически, но той реши да го използва за друго и го подчини на егоистичното си
съществуване, като реши, че е Господар на Всичко, създадено от мен…
Дадох
му и сърце… Да може да обича. Но той не разбра. Започна да го използва за да
мрази и наранява… А сърцето не търпи омразата и скоро след нея се разболява….
Подарих
му и очи – да може да съзре красотата на моето Творение… Но единствено този,
който е осъзнал силата на сърцето си и има разума да я разсъди, може да види вълшебството
на Всемира!
Подарих
му ръце – да милва и прегръща всяка живнинка…Но той ги използва за да убива…
Убива
себеподобните от другите видове, също и тези от собствения си вид… Унищожава
природата, а с нея и своите корени...Забравя, че е част от нея, защото не я
вижда...
Ето,
подарих му също и крака – да може да заобиколи цъфналата теменужка, но той
предпочита да я смачка…Може би, защото е "сляп" и в "слепотата
си" - бърза...
Виждаш
ли? Аз не наказвам Човека, дал съм му всичко необходимо, за да живее дълго и
честито…, но каквото посееш, това ще пожънеш. Мъката, ражда мъка...
Като
баща страдам за детето си. Посочих му пътя. Онзи на любовта! Но на него му се
струва трудно да обича! Не го съдя. Приемам решението му със сълзи на очи и
чакам деня, в който ще „види“ моите дарове!
Вярвам…продължавам
да вярвам безрезервно в него, защото вярата е любов!
Вярвай
му и ти!
