ВЪЛШЕБЛАНДИЯ (приказка)

автор: Славена Бозовайска

Когато бях малка посетих една страна. Тя се наричаше Вълшебландия. Бе красива земя, пълна с богатства, за които тук хората, даже не са си и мечтали. Навсякъде имаше плодни градини. Спомням си една от тях. Още отдалеч почувствах ябълковия аромат, който се носеше във въздуха. Златната ограда, която я обграждаше бдеше зорко над нея. Чух бърборене. Приличаше на жужене на пчели. От къде ли идваше – се запитах. Водена от любопитството се приближих. Вече бях в градината, когато едно нежно гласче закачливо извика:
-Хей, Здравей!
Заоглеждах се. От къде ли идваше този глас? Нямаше никого, освен ябълковите дръвчета.
-Защо не отговаряш? – запита гласчето – Ела, хапни си от вкусните ми ябълки.

Обърнах се по посока на гласа. Беше ябълката. Протегнала ръцете си високо, сякаш иска да хване слънцето, ми се усмихваше.
-Здравей, ябълчице. Благодаря за поканата – отговорих й вежливо, като откъснах най-червената ябълка и лакомо отхапах голяма хапка.

Това беше най-вкусната ябълка, която някога съм опитвала. Топеше се в устата ми, като мед…
-Толкова е вкусна… - успях да изрека.
-Да… и вълшебна. Хапнеш ли от нея – няма да се разболееш никога! – отговори ябълката –Ела, поседни под сянката ми. Сигурно си уморена. Искаш ли да разбереш защо ябълките ми са толкова вкусни?
- Да, разбира се, че искам! – отговорих.
-Добре, ще ти разкажа приказка.
-Приказка!Обичам приказките! – възхитено и развълнувано отвърнах аз, като се сгуших в сенчестата й прегръдка, а ябълката започна своя разказ.
-Преди много, много време на мястото на тази ябълкова градина имало дворец. В него живели крал и кралица. Много се обичали и от любовта им се родило прекрасно момиченце. Красотата му, засенчвала дори и Слънцето. С устни – ябълков цвят. Кожата – праскова. Очите – маслини… А косата на малката принцеса, приличала на красивия водопад, намиращ се отвъд ей онази планина…

Кралят и кралицата не можели и не искали да скрият щастието си от появата на тяхната рожба и когато станала на три години, решили да вдигнат пищно тържество на което поканили всички феи – орисници.

Дошъл и празничният ден. Заприиждали гости от всички страни за да изкажат своите добри пожелания. Кристалната зала се напълнила с хора и с всякакви приказни същества. Тишината се скрила под нежната музика на ангелите, които със своите арфи, създавали неописуеми звуци на блаженство… Чистия, пищно обрисуван кристален под се радвал на танцувалните стъпки на гостите, а горе над него… феите, с малките си крилца, се носили във фееричен валс.
-О, знам я тази приказка – извиках аз – разказваш ми „Спящата красавица”, нали? Сега ще дойде и лошата фея-орисница…
-Не, не! – прекъсна ме ябълката – Слушай нататък. Тук няма лоши феи-орисници. Във Вълшебландия и тогава и сега феите са добри.
-А… добре. Извини ме. Просто съм нетърпелива… – извиних се набързо и като откъснах още една ябълка, продължих да слушам.
Наближил тържественият миг, когато всички гости трябвало да изкажат своите поздравления. От името на феите-орисници, говорила тяхната кралица. Тя се приближила, целунала малкото ангелче и след като поднесла благопожеланията си, му отредила най-важната мисия:
-Когато порасне – рекла тя – ще отговаря за всички плодни градини във Вълшебландия. И както любовта цъфти в сърцето й, нека и те – цъфтят и се множат и ни радват с плодовитост! Както добротата, грее от очите й – така и техните сладки плодове ще ни даряват с вечно здраве! Да бъде!

Кралят и Кралицата били много благодарни, за това, че тяхната рожба, освен че получила пожелания – от хубави, по-хубави, вече имала и своя мисия в живота, която щяла да донесе на страната им плодовитост, разцвет и зеленина.

Така минавали годините. Малката принцеса била възпитавана от малка в доброта, любов и състрадание.

Наближил десетият й рожден ден. Нейните родители отново се готвили за пищно тържество.
-Може ли да отида да си поиграя – попитала малката Ния майка си.
-Но Ния, не е ли по-добре да се готвиш за празненството, може би ще има и с какво да помогнеш – нежно отвърнала кралицата.
-Само за малко… Моля те, мамо… - продължила да моли Ния.

В такива моменти, очите на Ния ставали големи, като океана, а в тях плувал света, с цялата си красота, любов и вълшебство. И загледан в очите й, никой не бил в състояние да й откаже нещо, дори и майка й.
-Добре, отивай, но за малко – рекла кралицата и погалила ангелчето по главицата.

Поляната се намирала близо до двореца. Приличала на голяма кошница с цветя. Пъстри от по-пъстри те ухаели на свежест и чистота. Небето било синьо, а тук-там освен пеперуди, прелитали и малки ангели. Виждайки принцесата, се спирали и радостно я приветствали.

А пеперудите…Те били най-добрите приятели на Ния. Тя можела да играе с тях от сутрин до вечер.  

Но ето, че както си играела на близката поляна, се отдалечила от своята бавачка и без да иска навлязла в гъстата гора. Усетила се, едва когато малките й приятелчета – пеперудите изчезнали. Останала сама. Тя и тъмнината. Момиченцето не знаело какво да стори. Седнало до един възрастен бук и заплакало.

„Къде дойдох… какво ще правя, как ще намеря пътя…” - завайкала се Ния.

Ненадейно из зад дървото се показала черна старица. Тя се приближила до малкото момиченце и с дрезгав глас попитала:
-Аз те познавам, ти си кралската щерка. Какво се е случило и защо си тук? 
-Изгубих се, Госпожо – тъжно отговорило момиченцето – Да. Да се представя. Аз съм принцеса Ния. – продължило то, като се изправило в знак на почитание. – А вие коя сте?
-Аз съм бурята. Ще ти посоча пътя, но ти какво ще ми дадеш в замяна?
-Нямам нищо в момента, но ако ме придружите до двореца…
-Не, не… - прекъснала я бурята. Не искам скъпоценности и съкровища. Мога по всяко време да ги имам. Но има едно нещо, за което винаги съм мечтала. Ти го имаш, а аз… не. Искам сърцето ти.
-О, но как… не мога да ви дам сърцето си, аз как ще живея без сърце?! – уплашено извикала Ния.
-Ти не ме разбра – няма да взема сърцето ти, а само това, което е в него…

 Малкото момиченце наистина нищо не разбрало, но било толкова отчаяно, че кимнало утвърдително с глава:

-Добре, вземете каквото решите от него… Аз искам само да се прибера вкъщи.

-Сега не ми трябва. Когато станеш на петнадесет години ще се видим пак – казала бурята, щракнала с пръсти и изчезнала…

Дърветата се раздвижили и открили широка, светла пътека. Да, бурята спазила обещанието си и посочила пътя на момиченцето. След миг то се озовало на поляната, а не след дълго и в двореца. Разказало на своите родители цялата случка. Майка му и баща му познавали бурята. Тя била много хитра и коварна старица. Кралят веднага пратил потерята си, но напразно… тя сякаш се била изпарила. А и кой ли може да улови бурята?

Дошъл денят на петнадесетия рожден ден на Ния. Този път кралят и кралицата много угрижени, не мислили за пищно тържество, а как да опазят дъщеря си. Бедната майка не се отделяла от чедото си. Дошла нощта. Звезди обсипали свода. Кралицата погалила щерка си и й казала:
-Лягай си Ния, няма страшно, аз съм до теб… цяла нощ ще бдя над леглото ти и ще те пазя. Няма да дам и частица от сърцето ти на бурята…

Принцесата, успокоена от думите на майка си, потънала в меките завивки и след секунди заспала.

В този момент излязъл силен вятър. Той удрял прозорците, сякаш искал да ги счупи… Раздухал звездите…, а небето останало голо…и черно.

„Бурята идва” – помислила си кралицата, а сърцето й се сковало от страх. Станала от стола, с намерението да съобщи лошата новина на краля, но в този момент, яростният вятър, удрящ с юмрук по стъклото, успял да отвори прозореца. Студена струя навлязла в стаята, като вледенила всичко. Дори и кралицата била превърната в красива ледена статуя. Кралят дочул шума и отворил вратата на спалнята. Тогава видял най-лошия си кошмар. Вляво до леглото лунната светлина си играела със студената, безжизнена статуя на жена му, а на дясното рамо на малкото момиченце съзрял голям черен гарван. Той със светкавична бързина бръкнал с клюн в сърцето на принцесата и извадил диаманта, където били скрити всичките й добродетели, а след това доволно отлетял. Всичко се случило толкова бързо. Кралят бил съсипан. Наредил да сгреят жена му и не след дълго тя се съвзела, но принцесата… ах… как ли щеше да живее от сега нататък? Без доброта, състрадание, любов, нежност…?

На сутринта Ния била друга – лоша, себична, злобна, отмъстителна. Хулила и обиждала. Присмивала се. Със свито сърце кралят наблюдавал това, а с него и как бавно умирали и плодните дръвчета. Те били символ на просперитета на  Вълшебландия, затова и цялата страната потънала в бедност, нещастие и болка.

Един ден принцесата решила да се разходи сред народа. С гордо вдигната глава вървяла из градските улици, а хората й правили път и й се покланяли, в знак на почитание.

На няколко крачки от нея, седнал на земята и опрян в стената на срутена къща, бледнеел беден старец. Гладът бил изпил лицето му, а тъжните му очи, изглеждали огромни.

Бедният човек плахо пропълзял и с треперещи ръце поставил до краката на девойката кутийка. Вътре блестели няколко жълтици…
-Моля Ви, принцесо – простенал той – гладен съм!

Ния не се спряла, не погледнала бедняка. Не разчела болката в очите му. Не видяла глада в сухото му лице.  И като ритнала кутията, извикала отвратена:
-Просяк!... Работи!

Жълтиците се търкулнали по прашната земята, а старецът немощно заплакал.

Думите й били чути от всички, дори и от белите дантелени облаци, които се свили от скръб. Слънцето също се прибрало тъжно в покоите си. Небето станало черно… Извил се вятър, като посичал всичко по пътя си. В мрачното небе се оформила черна сянка. Тя ставала все по-голяма и по-голяма и хвърляйки гръмотевици, извикала така, че цялата земя се разтресла:
-Вече сте мои, Вие изтерзани същества! Приветствайте мен, Бурята! Аз съм Ваш Господар!

Всички побягнали уплашени. Също и Ния. Скрила се в близката мелница. Сгушена между чувалите с брашно, заплакала. Тя не разбирала, не знаела какво се случва. Коравото й сърце й причинявало огромна тъга. Заедно с нея усещала и липса… Сякаш някой бе взел част от нея. Чувствала се изгубена. И друг път се бе усещала така. Но кога? Не можела да си спомни…

Потънала в тези мисли не видяла, светещата точица, обикаляща около нея. Тя приличала на светулка и ставала все по-голяма и по-светла, като накрая съвсем осветила тъмното помещение. Ния вдигнала глава и видяла, че вече не е сама. Пред нея стояла самата Кралица на Феите-орисници. Същата, която на пищното тържество, по случай раждането й, я дарила с безгранични благопожелания и отредила най-важната мисия в живота й.
-Коя си ти? – попитала я Ния.
-Аз съм тази, която те ориса, Ния. Също и те дари с благородната мисия да бъдеш любов и по-този начин да допринесеш за благосъстоянието на кралството си… Ти не помниш, но бе излъгана от измамната Буря. В опит да спечели Господарството над Вълшебландия, тя взе сърцето ти. Вълшебството умря. Плодните дръвчета започнаха да гинат, а с тях и цялата страна. Бурята постигна целта си! Но ти можеш да я спреш, носиш чиста душа! Трябва да си спомниш!

И като казала това, феята се приближила към един от чувалите. Бръкнала в него и извадила шепа брашно.
-Виж Ния – продължила орисницата – Всичко на света се ражда с определена мисия. И никой и нищо не може да избяга от съдбата си. Това брашно първо е било семе, след това житни класове, а сега е брашно. То ще изпълни своята задача – да храни хората. Сега трябва да решиш какво искаш – безцелно съществуване или живот, изпълнен с любов, благодарност, чудеса…, в който сама ще твориш собственото си благо и това на хората около теб.

Само ти можеш да възвърнеш диаманта в сърцето си. Спомни си, че имаш ДУША…

След тези думи… феята изчезнала. А на нейно място останала тъмнината… Бурята блъскала по вратата на мелницата, хвърляла своите гръмотевици в опит да я отвори. „Какво ли още иска?” – се запитала Ния.

Тъга прорязала младото каменно сърце и то се счупило на хиляди части… Да, Ния вече нямала сърце. Но вътре в себе си… съзряла една запалена свещичка, а после още една и още една… Загледала се по-надълбоко в себе си. Не, те не били няколко, а хиляди пламъчета.  Това била душата й… Усетила топлина и лекота… Изведнъж в съзнанието й изплували хиляди спомени – майка й, баща й, пеперудите, вълшебствата, любовта, добротата… Всичко било вътре в нея…

Вече знаела какво трябва да направи. Станала и излязла навън. Улиците пустеели. Силният вятър викал и брулил клоните.
-Ела, Бурьо! – извикала силно Ния – Ти взе сърцето ми, но забрави да вземеш душата ми!

Бурята чула това, се обърнала. Огромната й сянка се надвесила над принцесата:
- Забравих - да, но никога не е късно! Сега ще останеш и без душа!
-Вземи я! Вземи! Давам ти я! - подканила я Ния.

     Черната буря забила нокти в малкото телце, бръкнала надълбоко, но когато извадила душата на Ния, замръзнала от ужас. В ръцете си държала едно огромно слънце!
-Ох, гори ме! Заслепява ме! Не виждам! Махнете го от мен! – извикала бурята, като хвърлила слънцето встрани.

Но вече било късно. Душата на принцесата, извадена, светила и пръскала лъчите си навсякъде. Плодните градини се раззеленили, ябълките почервенели. Вълшебството се възвърнало.

Алчната буря била победена от собствената си алчност. Ния, макар и без сърце, успяла да погледне в себе си и да си спомни коя е. Затова и ябълките ми са толкова сладки.
-Прекрасна приказка! – възхитих се аз…  - А какво се е случило с Ния?
-Принцесата не останала без душа. Малко след като бурята изчезнала, светещото слънце отново се прибрало в младото телце. Тя живяла дълго, мирно и честито, посредством любовта, множила благата и чудесата на Вълшебландия… Хората били щастливи! Ния изпълнила своята мисия… А сега на мястото на двореца е тази ябълкова градина. Ние – ябълките, вечно ще пазим спомена за младата принцеса! И ще напомняме на всички, че СИЛАТА Е В ЧОВЕШКАТА ДУША!