По небето светло - синьо,
стъпвам в тишина…
И пред мене, птица мина,
и в душата се позна…
перата знойни от коприна,
сърцето – каца с мед;
Злато влезе там..., замина,
по кръвта ми, в тих куплет.
Птицата - безгласен вихър,
спря се в моя топъл кът,
приютил покорно… литър,
обич нежна в клетка плът…
Снажно тяло… се проточи,
там… над синьото небе…
дето няма, злостни дрожди,
нито… камъни… в сърце!
И птица съм. Покоен извор,
бълбукащ някъде в страни,
направил - вечния си избор:
криле в живот и в бъднини!
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар