Коледа. Във въздуха танцуваше аромат на прясно изпечени сладки. Пространството бе изпълнено с топлина и уют, дотолкова, че дори и най-прашните и тъмни ъгли на стаята, изглеждаха чисти и слънчеви. Нина погледна съпруга си и се усмихна. Елхата мигаше вълшебно, бебето спеше, а Мими си играеше с новата кукла. Съзнанието я пренесе две години назад, към онази Коледа която промени животът й завинаги.
Беше отново декември, а зимният ден вече към своя край. Падащите снежинки си играеха с току-що запалените улични лампи. Във въздуха се носеше онази празнична еуфория, която те кара да полетиш. По прозорците на къщите бягаха светлинки и рисуваха миг на надежда. А не трябваше ли те да са в сърцата на хората? Не само сега, а през цялата година? Това се питаше и четиридесет годишната Нина, вървейки към близкия супермаркет, хванала за ръчичка Мими.
Мими бе на осем годинки. Русокосо, синеоко момиченце. В големите му детски очи Бог беше събрал целия свят.
Магазинът бе пълен с хора. Всеки бягаше, бързаше, пълнеше с продукти количките. Защо? – се запита пак Нина. Какъв беше смисълът от това? Хората сякаш не разбираха Коледа. Тя не е една пълна маса, а много повече - топлина, любов, хармония, мир, уют… Всички тези неща, които някак си изтървахме в забързаното си ежедневие. Докато оглеждаше зеленчуците и се чудеше какво да сложи на празничната трапеза, мислите й бяха прекъснати от Мими:
- Мамо, кога ще украсяваме елхата?
- Сега като се приберем, Мими.
- А тази вечер ли е роден Бог? – попита Мими.
- О, не… не Бог, а неговият син – Христос. Той ще се роди утре. Затова тази вечер се казва Бъдни Вечер.
- Нямам търпение да се приберем… - отсече радостно синеокото момиченце.
Нина я погледна и се усмихна. Излязоха от магазина и влязоха в колата. Тръгнаха бавно. В този момент пред тях се спря възрастна жена. Нина натисна спирачка и зачака. Побелялата старица носеше две огромни торби с покупки. Тръгваше с усилие, но под напора на тежестта пак спираше. Около нея имаше хора. Но сякаш не я виждаха… Забързани прибираха покупките и си тръгваха… А беше Бъдни Вечер… Това ли бе за тях Коледа – се запита отново. Слезе от колата и се обърна към жената:
- Искате ли да ви помогнем. Елате ще ви закараме. Сама съм с дъщеря си.
- О, много ще съм ви благодарна – извика радостно тя.
- Елате, седнете тук отпред да ви е по-удобно – продължи Нина, като пое тежките торби от ръцете на старицата.
Запали колата и тръгнаха. Светлината от фаровете се сливаше със снежните кристали. Бе тихо и спокойно, чуваше се само гласа на чистачките по мокрото стъкло. Да, по това време на годината всичко сякаш заспиваше. Понякога Нина се чудеше – а какво ли сънуваше? Изведнъж тишината в колата беше нарушена.
- Бог да те Благослови момиче! Нямам си никого. Преди съпругът ми пазареше, но тази година почина. Сега съм сама. Ето тук… тук спри – рече възрастната жена, като посочи една малка къщичка. И продължи:
- Ще се радвам да ми дойдете някой ден на гости.
- Ще дойдем! Весели празници ви пожелаваме! – чу се да казва Нина, въпреки че знаеше, че повече няма да види жената.
***
Не след дълго Мими и Нина бяха вече вкъщи. Тя остави покупките на масата и от другата стая чу гласчето на Мими:
- Хайде мамо, елхата…
- Ей, сега Мими, нека наредя покупките…
- Мамо, а дядо Коледа кога ще дойде – попита малкото момиченце с поглед към прозореца.
- През нощта Мими. Той винаги идва тогава, когато всички спят!
- Коя е неговата звезда?
- О, всички звезди са негови. Те са чудо. Дядо Коледа също носи чудеса.
- Значи, ако си пожелая нещо, то ще се сбъдне.
- Да, ти нали написа вече писмо… и го изпратихме…
- Да, да, но сега искам нещо друго… той сбъдва ли няколко желания?
- Разбира се, че сбъдва – Коледа е вълшебство…
- Като феите ли?
- Да, като феите – отговори с усмивка Нина.
Мими продължаваше да гледа звездите. Нина се приближи и я погали по русата главица.
- Какво гледаш Мими?
- Звездите…, мамо те ми приказват. Виж как мигат… Разказват ми, че ще бъдем много щастливи.
Нина се загледа. Да, Мими беше права. Тъмната пазва на нощта беше събрала милиони звезди.
- Хайде Мими, да украсим елхата.
- За мен ще е най-хубавата топка! – извика радостно Мими.
- Разбира се, мила… Най-красивата и най-голямата!
След миг елхата беше облечена в безброй гирлянди и лампички. Стъклените топки изкусно отразяваха светлините.
Мими седна на пода с усмивка на уста.
- Мамо, да ти кажа ли защо бързах да украсим елхата?
- Защо Мими?
- Защото имам едно желание. А дядо Коледа ще иска да види елхата ни преди да го изпълни, нали? А то е много, много важно!
- И какво е то, ти всичко си имаш. Виж колко много играчки! – с усмивка отговори Нина.
- О, то не е за играчки, мамо. Аз искам да спреш да плачеш!
Нина я погледна. Не очакваше такъв отговор. Очите й се насълзиха.
- Детето ми… - успя да промълви, като топло прегърна малкото ангелче.
- Но аз не плача… - опита се да излъже младата жена.
- О, плачеш, плачеш, аз те чувам вечер – отсече набързо детското гласче.
Да, така беше. Имаше несполучлив брак, от който беше Мими. Сега животът изсипа целия си товар върху плещите й. Бе сама с болката си, а сърцето й туптеше тъжно. Дните й се губеха в тунел. Вече не вярваше в човека, в любовта. Не виждаше и надежда. Светът й се струваше толкова студен и груб. Ето, днешната случка с възрастната жена доказваше това нейно убеждение. Сега живееше единствено заради Мими. Как да й отговори. Ако й каже, че няма да плаче – щеше пак да излъже… В този момент, душата й сякаш се счупи на сто… По-добре да премълчи, да не казва нищо…
- Хайде, Мими… - прикри сълзите си Нина – време е за лягане. Дядо Коледа няма да дойде, докато не заспиш.
- Добре мамо! – отвърна с усмивка малкото ангелче, като се шмугна под завивката.
Но Мими имаше други планове, за които майка й въобще не подозираше. Изчака я да заспи, стана и извади от гардероба най-големият кашон, който видя. Взе лист и химикал написа нещо и го сложи вътре, а след това старателно завърза кутията със златна пандела и я нареди под елхата.
Преди да си легне погледна пак звездите. Те все още й говореха.
- Да, да … - каза им тя – направих каквото ми заръчахте! Обичам те, дядо Коледа! Лека нощ!
И усмихвайки се, събу малките пантофки и се сгуши в топлото легло.
На сутринта Нина стана и преди Мими да се събуди, побърза да сложи подаръкът й под елхата. В писмото до дядо Коледа, което изпратиха заедно, си беше поръчала кукла – бебе. Изненада се много, когато под украсеното коледно дръвче видя голямата кутия! Какво ли беше това?
В този момент Мими се разбуди.
- Мамо, мамо, звездите ти изпратиха подарък. Аз само го поставих под елхата! – радостно извика Мими.
- Но няма ли да видиш и твоя подарък. Ето, дядо Коледа го е оставил! Сигурно ще е това, което си пожела.
- После, после, първо ти…
Нина старателно развърза панделката и отвори кутията. На дъното стоеше сгънатия лист, а на него пишеше:
„ Мамо, подарявам ти моите усмивки! Искам винаги да си щастлива!”
- О, Мими… - извика Нина през сълзи – това е най-прекрасния подарък, който някой ми е правил. Благодаря ти!
- Звездите ме подучиха мамо…
- Да, да и на тях благодаря, мое малко ангелче!
В този миг Нина осъзна, че животът й бе повече от прекрасен! В очите на дъщеря си тя видя вярата и надеждата, които й бяха така нужни… От този ден нататък, те никога не напуснаха сърцето й. В миговете, когато тъгата се завръщаше просто бъркаше в душата си и вадеше по една от усмивките, подарени й от Мими. Те я топлеха… и грееха в нея, като малки слънца… И да, вече всичко беше различно…
Няма коментари:
Публикуване на коментар