ЗВЕЗДОПАД - приказка

автор: Славена Бозовайска

Част първа: ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА МАЯ

Там в пазвата на големия град се суетеше новата сутрин. Тичаха хора, забързани и някак отнесени в собствените си мисли. Мая бе десет годишно момиченце, което живееше в свой вълшебен свят. Понякога близките й с усмивка на уста я питаха: „Мая тук ли си?”, а тя отговаряше:”Не”. В този детски кът нямаше болести, войни и лоши хора. Всички негови обитатели живееха в мир и хармония.

Майката на Мая бе болна. Момиченцето нямаше представа от какво. Единственото, което знаеше, бе това, което й бяха казали вкъщи, а то е, че ще оздравее… Но кога? – се питаше малкото момиченце. Как искаше да я види здрава… Хората в нейната страна не се разболяваха… Те бяха щастливи. Искаше да направи нещо за майка си, но не знаеше какво… и това й причиняваше тъга. Кого да пита? И днес реши да сподели с баща си:

       -      Тате, какво да сторя, че мама да оздравее?

Баща й помълча малко, а после отговори:

       -      Тя ще оздравее. Ти само се моли.

Отговорът на баща й я занимаваше цял ден. "Какво е да се молиш?" – се питаше детето. „Аз искам мама да оздравее, това не е ли достатъчно… И на кого да се моля – на Бог ли?” – си мислеше.

С тези мисли си легна. Погледна през прозореца. Звездите мигаха красиво. В съзнанието на малкото момиченце изплува отново представата за вълшебната й страна. Там имаше приятел – момченце на нейната възраст, казваше се Мони. Макар и малък, той беше особено мъдър за възрастта си. Впрочем всички същества в нейния свят бяха много умни. Ако имаше как да ги пита какво да стори…

Така сгушена в леглото и потънала в размисли, не чу как подът на стаята скърца под нечии стъпки. Те се приближаваха към нея все повече и повече. След което се спряха до леглото и леко я побутнаха по рамото:

       -        Мая, Мая… - се чу глас.

Детето се стресна. Набързо излезе от вълшебния си свят и се върна в реалността.

       -        Но какво… Кой си ти?… Махай се! Ще викам!

И понечило да извика майка си, изведнъж се спря… На бледата лунна светлина, в очертанията на сянката, разпозна лицето на своя въображаем приятел Мони…

        -        Как… възможно ли е? Това си ти? Мони!

        -        Аз съм… аз… ти ме създаде… - отговори момчето.

        -        Жив си?! – невярващо възкликна Мая…

        -        Да… Не само видимото е живо Мая! Ние – рожбите на човешките мисли – също дишаме.

Мая продължаваше да го гледа учудено:

        -        Но какво правиш тук?

        -        Искаше да ме питаш нещо. А аз се отзовах!

-        Да… вярно, така беше…, но все още ми е трудно да повярвам, че съществуваш.

        -        Повярвай… - каза Мони и млъкна, защото в този миг се чу шум. Той ставаше все по осезаем … явно, че някой приближаваше.

        -     Трябва да се скрия – набързо отсече Мони.

        -     Бързо, зад завесите! – извика Мая

В този миг вратата се отвори. Беше майка й:

-     С кого говориш Мая? Пак ли с твоя въображаем приятел? – я попита, с усмивка на уста.

-     Да, с него – отвърна й момиченцето.

-     Късно е вече. Хайде, кажи му „лека нощ” и заспивай! – скара се майка й.

Младата жена не подозираше, че Мая не лъже. Зави я нежно и си тръгна.

След малко Мони, видял празната стая, също излезе от скривалището си.

Приближи се към леглото с думите:

-     Ставай и да тръгваме!

-     На къде? – попита плахо Мая.

-     Към вълшебната страна! Ще потърсим начин да излекуваме майка ти!

-     Как ще стигнем до там? – продължи да пита момиченцето.

-     Ами от където дойдох – ухили се приятелят й – ще минем през гардероба!

Мая продължаваше да го гледа съмнително, но стана и се облече. Какво можеше да се случи? Най-много да види дрехите си. Стана й смешно.

-     Защо се смееш? – я попита развеселен Мони.

-     А, нищо… мои си работи! – отсече Мая, като тръгна към гардероба – Дай да видим, какво има тук? – каза тя и го отвори.

Наистина очакваше да види сгънатите си дрехи, но за нейно голямо учудване пред очите й се разстла картината на нейния въображаем свят.

Озоваха се на поляна. Тревата бе зелена. А от нея се усмихваха кристални цветя. Едно от тях бе по особено от другите. То говореше. Мая се чувстваше щастлива. Не знаеше как се случи всичко това, но и не я интересуваше. Ето, вече можеше да си поговори с розата. Всеки ден го правеше въображаемо, но сега и се отдаде възможност да я докосне и почувства. Всичко беше истинско!

-     Хей, розичке! Здравей! – извика весело момиченцето.

-     Мая…, как се радвам да те видя! – засмя се бодливата красавица.

Казваше се Госпожа Роза. Представляваше голяма, светеща, кристална роза… На ръст почти колкото децата. Бе умна дама. Обичаше да рисува. Но не картини. Кристалната госпожа вземаше четката и рисуваше всичко във въздуха, а след миг, то оживяваше. Ако искаше прическа - рисуваше пчели. Те й правеха прекрасни кокове. А когато се почувстваше жадна – дъжд. Желаеше ли да се попече – слънце. Общо взето на Госпожа Роза не й липсваше нищо. Понякога Мая малко й завиждаше, защото не можеше като нея. Сега може би щеше да разбере тайната й.

-     И аз се радвам да те видя - продължи Мая - отдавна искам да те питам. Знам, че обичаш да рисуваш, а след това картините ти оживяват. Как го правиш?

-     О, много е просто. Всичко е до желанието и намерението. Напълно съм убедена какво искам и то просто се случва. И ти го можеш Мая. Още си малка, но когато пораснеш ще правиш много избори, а те ще определят твоята съдба. То е същото… - отговори й мъдрата роза, като кимаше с глава, сякаш бе повече от сигурна в думите си.

-     Да, но ако искам дъжд, няма да завали нали? – се опита да я опровергае Мая.

-     Ами виж сега, аз съм най-голямото цвете тук…, да не кажа единственото толкова огромно и без да скромнича… и умно, че и говоря – каза розата и вдигна гордо главица - ти ме направи такава, а в твоя свят има много като теб… Ще искаш дъжд, друг слънце и ако времето изпълнява всички желания ще се побърка! Погледни го и от тази страна. Но ти можеш да рисуваш тези от тях, които засягат единствено теб.

По едно време Мони, който стоеше на страни се намеси:

-     Хайде, стига сте приказвали. Имаме работа!

-     Мони, все бързаш, сякаш ще живееш вечно – разсърди се Розата – Ще дойде ден и Мая ще порасне, тогава нас няма да ни има. Радвай се на мига… Има време за всичко!

-      Мая, защо си я направила такава бъбривка! – развеселено отвърна момчето, сочейки към розата.

-      О, защото ми е хубаво да си приказвам с нея! – засмя се момичето и продължи -Но наистина, да тръгваме, че хей сега ще изгрее слънцето.

-      Предлагам да посетим Вълшебника!

И казвайки това, Мони хвана Мая за ръка и я поведе надолу по пътечката. Да, във вълшебния свят имаше и Вълшебник. Той знаеше отговорите на всички въпроси. Навлязоха в гъста гора. Но тя беше различна. Всяко дърво бе с различен цвят. Едното жълто, другото – синьо, трето – червено. С две думи всичко пъстрееше. Мая изведнъж спря и се загледа, като след миг викна радостно:

-      Хей виж... господин Кълвач – ковач!

Възрастният кълвач, намествайки очилата си, извика:

-      Деца… на къде сте тръгнали?

  -      Отиваме при Вълшебника, да измисли лек… майка й е болна – отговори Мони.

  -      Може ли да дойда? Ще съм ви от помощ. Мая ме направи вълшебен, мога да ставам голям, но и малък, колкото мишка…Моля ви, много ви се моля! Аз съм възрастен вече, животът ми е скучен. Това ще е приключение за мен!

  -      Разбира се, че може – усмихна се Мая – хайде тръгвай с нас!

Беше й много весело. Тя обичаше всички в приказния си свят, а и те нея. Чувстваше се тъй жива и свободна!

Стигнаха реката.

 -         Как ще минем? Няма мост! – замисли се Мони

 -       О, не се притеснявай! Това е госпожица Река, тя ме познава. – каза момиченцето, махайки безгрижно с ръка и се обърна към реката – Рекичке, Рекичке, моля те, пусни ни да минем!

Водната госпожица дочула и разпознала нежния детски глас, побърза да отговори:

 -       Разбира се, ще ви пусна! Нека да ви върви по вода!

      Изрекла това, разстла пред децата огромен златен мост. Той отразяваше закачливите слънчеви лъчи и ги препращаше към водните поли.

           -      Ха-ха, ох, слънцето ме щипе …- извика реката – бързо, бързо минавайте!

Вече бяха на отсрещния бряг, когато Мая възкликна: 

 -         Ето, замъкът на Вълшебника! Вижте как белее.

Казвайки това, забърза крачка, приближи се към замъка и бръкна с пръстче в стените му, а после сладко, сладко го облиза.

 -       Какво е това? – попита Мони и продължи - Не съм идвал досега тук, стигал съм до реката, но никога не съм я прекосявал. Между другото, защо си скрила моста, така никой друг освен теб не може да мине?

 -      Защото така пазя Вълшебния замък! – се усмихна момиченцето - А това е сметана! Хубава, сладка сметана! Целият дворец е една огромна торта!

 -      Чудно…, как си го измислила! – удиви се господин Кълвач - Летял съм по тези земи, но не съм кацал...

Мая не спираше да се смее, хапвайки си от вкусния замък.

 -      Спри се… Ще го изядеш! – пошегува се Мони.

Влязоха в двора му. Тревичките бяха от мед. Прозорците и вратите – бисквитени. Стеблата на дърветата – захарни пръчици. А короните им – захарен памук. Между тях изкусно се виеше шоколадова река. Посрещна ги огромна пчела. Почти колкото Мая.

 -      Здравей Мая, какво те води насам?

 -      О, пчеличке, търсим Вълшебника. Знаеш ли къде е?

 -      Да, знам! В облачната зала е, елате ще ви заведа.

И като каза това литна, а децата и господин Кълвач я последваха.

 -      Е, поне има нещо в този замък, което не е сладко! Говоря за облачната зала. Щом е облачна, значи е от облаци… Така де, името й подсказва!–  започна да разсъждава на глас стария ковач.

 -     Кой ти каза това? – отвърна му Мая… От облаци е, обаче те не са обикновени, а от карамел! Сега ще видиш!

И още не беше довършила изречението си, когато чу Мони:

 -     Възхитително! – извика той.

Бяха стигнали огромната облачно-карамелена зала. Да, нямаше по-точно определение. Подът, стените, таванът, даже и въздухът вътре бяха от карамел, приличаха на живи и се движеха под формата на облаци. Момчето гледаше с широко отворени очи. И като се обърна към Мая любопитно попита:

 -     Вълшебникът също ли е захарен?

 -     Ха-ха - засмя се Мая - не, той е обикновен човек. Мислех си да го направя от кокосови пръчици, но се отказах, щеше да стане много вкусен.

Последва бурен смях, но след секунди той бе прекъснат от висок глас:

 -     Здравейте деца. Поздрав и на теб Господин Кълвач. Знам какво ви води тук. Мая, търсиш лек за майка си. Разбира се, че ще ти помогна.  Занеси й огърлица от звезди. Трябва да й я подариш преди зазоряване, докато още спи. Порасналите хора не вярват в чудеса и ако се събуди преди да си я сложила на шията й, от нейното съмнение… накитът ще изчезне!

 -      Но от къде да намеря звезди?

 -      Поемете на юг. Там няма облаци и небето е чисто. Милиони са. Съберете десетина, мисля, че ще са достатъчни.

След тези думи Вълшебникът изчезна, а тримата приятели поеха на юг, в търсене на звезди.

(следва продължение)