автор: Славена Бозовайска
1. Снежната страна
http://slavena0404.blogspot.bg/2015/12/blog-post_10.html
2. Севернякът и дядо Коледа
Изведнъж излезе силен студен вятър, той свистеше, режеше клоните на дърветата, бъркаше с длани в снежните преспи и издигаше снега високо, високо…
Митко потръпна и извика:
- Стана много студено… хайде да влизаме…
Но тъкмо да влязат и недалеч от тях се чу тъжен глас. Някой стенеше.
- Какво е това? – попита Митко;
- Не знам... – отговори Сърдитко, като се запъти към мястото.
Там до близкото дърво, с натежали от снега клони, се бе облегнал белобрад вятър, с бяла пелерина. Тялото му бе по-скоро облачно, отколкото човешко.
- Това е Северняка – каза Сърдитко.
- Но защо страда? - продължи да пита детенцето.
- Хм, да не би Слънцето пак нещо да е направило? В повечето случаи, то е виновно! Сега ще разберем! - му отвърна Снежния човек и се приближи към вятъра:
- Хей, Северняко, защо си тъжен и стенеш така? Какво се е случило?
- Краченцето ми, ох… краченцето ми… влезе трънче и не мога да го извадя?
- Лоша работа, а аз помислих, че отново е виновно Слънцето! Но къде намери трънче в този сняг? – попита умислено Сърдитко.
- Знам ли… и аз не разбрах… Но много боли…
И като каза това, заплака, а от очите му започна да се рони скреж. Стана още по-студено, слънцето съвсем се скри, пъстрото доскоро небе - почерня.
- Аз ще извадя трънчето… – извика силно Митко – Дай да погледна!
Севернякът, така както беше седнал, вдигна десния си крак. Момченцето започна да го оглежда. Там на малкото пръстче видя трънчето. Беше много мъничко. Ето защо възрастният вятър не можеше да го извади. Но това не беше проблем за пъргавата детската ръчичка и след секунди непослушното трънче беше вече вън.
Митко топло погледна вятърния дядо:
- Готово… сега мина ли ти!
- Да, да… вече не ме боли… благодаря ти много! – извика Северняка, а в очите му се четеше благодарност.
Денят отново светна. Небето възвърна шарения си цвят. Птичките запяха.
- Ние трябва да тръгваме – каза Сърдитко, като дръпна Митко за ръката.
- Къде отивате? – попита Севернякът.
- При дядо Коледа… - отговори Митко
- О, той ми е сърдит, но аз не съм виновен…много ме болеше… - простена вятърът.
- Какво си направил? – попита снежният човек.
Студеният Северняк наведе съжалително глава:
- Ами … видяхте какво става, когато страдам… Излезе вятър, стана студено и елените се разболяха…
- А сега… какво ще се случи с Коледа?! – уплашено отсече Митко.
- По-добре да отидем и да видим… всеки проблем си има решение… - мъдро отговори Сърдитко.
И така тримата, много загрижени, се насочиха към ледения дворец.
Влязоха в двора. Беше толкова красиво. Ледените висулки, отразяваха слънчевата светлина и блестяха, като скъпоценни камъни. По средата на двора имаше фонтан. Замръзналите струи вода, приличаха на стъклени. Там в ляво Митко видя огромна елха. Бе облечена с множество гирлянди. Светлините й си играеха с кристалните топки… „Никога не съм виждал толкова голяма елха. Сигурно е вълшебна!” – си помисли детето. Влязоха в замъка. Пода му бе покрит с лед. Тримата приятели с усилие се задържаха на краката си, но си струваше, защото там в голямата зала видяха дядо Коледа. Стоеше на леден трон, подпрял главата си на едната ръка, сякаш размишляваше. Топлите му очи бяха тъжни.
Когато видя Митко, вдигна глава и се усмихна:
- Хо-хо, кой ми е дошъл на гости. Малкото момченце, което се съмнява, че ще получи подарък?
- О, аз… - засрами се Митко и млъкна.
- Не се тревожи, моето момче, затова те повиках тук. Всички деца имат подаръци за Коледа, независимо дали са бедни или богати. Но сега… - белобрадият старец със зачервен нос наведе тъжно глава и млъкна.
- Какво, какво… дядо Коледа, кажи ни - викна Митко.
- Сега елените са болни… - продължи той - Не мога да ги впрегна в шейната. С какво ще разнеса подаръците… Джуджетата положиха много труд… А и децата чакат…
- Все нещо ще измислим… В моя свят шейните се теглят и от кучета – несигурно отвърна угриженото момче…
- Какво е куче? – любопитно погледна Сърдитко - Тук не живеят такива същества… Нали?
След тези думи Снежният човек притихна в очакване на отговор.
- О, кучето е най-добрия приятел на човека… - усмихна се Митко.
- Не… при нас няма такива приятели – намеси се Севернякът.
- Остава ми само едно. Да използвам вълшебната елха… - поклати глава дядо Коледа.
- О, тя наистина ли е вълшебна? И аз така си помислих! – възкликна детенцето.
- Да… вълшебна е…, но не е хубаво да се използва… Ще разбъркам сезоните… В нашия свят е вечна зима, а сега ще стане пролет… А щом тук се промени времето, веднага ще се отрази и на твоя свят, Митко… - завайка се старецът.
- Но дядо Коледа, защо ти е да правиш пролет? – недоумяващо запита момченцето.
- В зимата трудно ще намеря това, което търся, защото целият свят спи… За да спася Коледа, трябва да го събудя с пролетта - отговори той.
Казвайки това, дядо Коледа стана от трона си и тръгна към елхата. Севернякът, Митко и Сърдитко го последваха. Докато вървяха зад него, детенцето не можеше да отлепи очи от червената пелерина, която тежко падаше от раменете на белобрадия дядо и влачейки се по пода, следваше стъпките му. Имаше нещо магично в нея. Блестеше. И всяко едно от камъчетата й, караше детското лице да грее все повече и повече.
Вече бяха до елхата… Дядо Коледа се приближи до най – голямата топка и я завъртя… Тогава се случи чудо…
(следва продължение)
1. Снежната страна
http://slavena0404.blogspot.bg/2015/12/blog-post_10.html
2. Севернякът и дядо Коледа
Изведнъж излезе силен студен вятър, той свистеше, режеше клоните на дърветата, бъркаше с длани в снежните преспи и издигаше снега високо, високо…
Митко потръпна и извика:
- Стана много студено… хайде да влизаме…
Но тъкмо да влязат и недалеч от тях се чу тъжен глас. Някой стенеше.
- Какво е това? – попита Митко;
- Не знам... – отговори Сърдитко, като се запъти към мястото.
Там до близкото дърво, с натежали от снега клони, се бе облегнал белобрад вятър, с бяла пелерина. Тялото му бе по-скоро облачно, отколкото човешко.
- Това е Северняка – каза Сърдитко.
- Но защо страда? - продължи да пита детенцето.
- Хм, да не би Слънцето пак нещо да е направило? В повечето случаи, то е виновно! Сега ще разберем! - му отвърна Снежния човек и се приближи към вятъра:
- Хей, Северняко, защо си тъжен и стенеш така? Какво се е случило?
- Краченцето ми, ох… краченцето ми… влезе трънче и не мога да го извадя?
- Лоша работа, а аз помислих, че отново е виновно Слънцето! Но къде намери трънче в този сняг? – попита умислено Сърдитко.
- Знам ли… и аз не разбрах… Но много боли…
И като каза това, заплака, а от очите му започна да се рони скреж. Стана още по-студено, слънцето съвсем се скри, пъстрото доскоро небе - почерня.
- Аз ще извадя трънчето… – извика силно Митко – Дай да погледна!
Севернякът, така както беше седнал, вдигна десния си крак. Момченцето започна да го оглежда. Там на малкото пръстче видя трънчето. Беше много мъничко. Ето защо възрастният вятър не можеше да го извади. Но това не беше проблем за пъргавата детската ръчичка и след секунди непослушното трънче беше вече вън.
Митко топло погледна вятърния дядо:
- Готово… сега мина ли ти!
- Да, да… вече не ме боли… благодаря ти много! – извика Северняка, а в очите му се четеше благодарност.
Денят отново светна. Небето възвърна шарения си цвят. Птичките запяха.
- Ние трябва да тръгваме – каза Сърдитко, като дръпна Митко за ръката.
- Къде отивате? – попита Севернякът.
- При дядо Коледа… - отговори Митко
- О, той ми е сърдит, но аз не съм виновен…много ме болеше… - простена вятърът.
- Какво си направил? – попита снежният човек.
Студеният Северняк наведе съжалително глава:
- Ами … видяхте какво става, когато страдам… Излезе вятър, стана студено и елените се разболяха…
- А сега… какво ще се случи с Коледа?! – уплашено отсече Митко.
- По-добре да отидем и да видим… всеки проблем си има решение… - мъдро отговори Сърдитко.
И така тримата, много загрижени, се насочиха към ледения дворец.
Влязоха в двора. Беше толкова красиво. Ледените висулки, отразяваха слънчевата светлина и блестяха, като скъпоценни камъни. По средата на двора имаше фонтан. Замръзналите струи вода, приличаха на стъклени. Там в ляво Митко видя огромна елха. Бе облечена с множество гирлянди. Светлините й си играеха с кристалните топки… „Никога не съм виждал толкова голяма елха. Сигурно е вълшебна!” – си помисли детето. Влязоха в замъка. Пода му бе покрит с лед. Тримата приятели с усилие се задържаха на краката си, но си струваше, защото там в голямата зала видяха дядо Коледа. Стоеше на леден трон, подпрял главата си на едната ръка, сякаш размишляваше. Топлите му очи бяха тъжни.
Когато видя Митко, вдигна глава и се усмихна:
- Хо-хо, кой ми е дошъл на гости. Малкото момченце, което се съмнява, че ще получи подарък?
- О, аз… - засрами се Митко и млъкна.
- Не се тревожи, моето момче, затова те повиках тук. Всички деца имат подаръци за Коледа, независимо дали са бедни или богати. Но сега… - белобрадият старец със зачервен нос наведе тъжно глава и млъкна.
- Какво, какво… дядо Коледа, кажи ни - викна Митко.
- Сега елените са болни… - продължи той - Не мога да ги впрегна в шейната. С какво ще разнеса подаръците… Джуджетата положиха много труд… А и децата чакат…
- Все нещо ще измислим… В моя свят шейните се теглят и от кучета – несигурно отвърна угриженото момче…
- Какво е куче? – любопитно погледна Сърдитко - Тук не живеят такива същества… Нали?
След тези думи Снежният човек притихна в очакване на отговор.
- О, кучето е най-добрия приятел на човека… - усмихна се Митко.
- Не… при нас няма такива приятели – намеси се Севернякът.
- Остава ми само едно. Да използвам вълшебната елха… - поклати глава дядо Коледа.
- О, тя наистина ли е вълшебна? И аз така си помислих! – възкликна детенцето.
- Да… вълшебна е…, но не е хубаво да се използва… Ще разбъркам сезоните… В нашия свят е вечна зима, а сега ще стане пролет… А щом тук се промени времето, веднага ще се отрази и на твоя свят, Митко… - завайка се старецът.
- Но дядо Коледа, защо ти е да правиш пролет? – недоумяващо запита момченцето.
- В зимата трудно ще намеря това, което търся, защото целият свят спи… За да спася Коледа, трябва да го събудя с пролетта - отговори той.
Казвайки това, дядо Коледа стана от трона си и тръгна към елхата. Севернякът, Митко и Сърдитко го последваха. Докато вървяха зад него, детенцето не можеше да отлепи очи от червената пелерина, която тежко падаше от раменете на белобрадия дядо и влачейки се по пода, следваше стъпките му. Имаше нещо магично в нея. Блестеше. И всяко едно от камъчетата й, караше детското лице да грее все повече и повече.
Вече бяха до елхата… Дядо Коледа се приближи до най – голямата топка и я завъртя… Тогава се случи чудо…
(следва продължение)
Няма коментари:
Публикуване на коментар