Безгласно си тръгва старицата бяла,
оставила толкоз мечти;
Една полетяла – слънце видяла…
Друга – все още във пламък трепти;
и мие… туптящо сърце;
Восъчно чука по топло разхлабени –
вени… със детско лице;
Болка ли бе… Или… черна прокоба,
застинала там във страни.
А може би радост? Далечната злоба,
крие се в дим - руини…
но бидейки всичко ти пак си омайна,
и в образ на стара жена;
Във тебе… все още вярвам потайно –
Върви… И пусни… Бъднина!
Славена Бозовайска

Няма коментари:
Публикуване на коментар