ЗВЕЗДОПАД - приказка (втора последна част)

автор: Славена Бозовайска

ПЪРВА ЧАСТ: ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА МАЯ--- прочетете от---
http://slavena0404.blogspot.bg/2015/12/blog-post_15.html

ВТОРА ЧАСТ: ЗВЕЗДОПАДЪТ

Слънцето вече залязваше и пръскаше алените си отблясъци. Те целуваха пъстрите дръвчета и се сливаха с многобройните цветове, като обрисуваха неописуема палитра… „Може би, ако беше тук Госпожа Роза, сега щеше да потопи четката си в боите и да започне да рисува” – си помисли Мая.

Там в ляво от пътеката по която вървяха, разлюляна от вятъра, пееше новородена златна ръж. Тя попиташе червените отблясъци на залеза и се подготвяше за своя сън.

Не след дълго умореното Слънце прибра и последния си лъч, като тихо се скри зад хълма. На негово място по черната небесна нива се търкулна жълтата Луна. Във вълшебния свят на Мая тя имаше очи, носле и уста. Погледна децата и се усмихна, като им намигна закачливо. Вървейки, от дясната страна на пътечката, съзряха синеоката морска гръд. Сякаш Луната бе минала от тук, оставяйки по повърхността й жълти следи. След миг от ново изораната небесна пръст изникна първата звезда – Вечерницата, а после се появиха и нейните сестри, като обсипаха небето с безброй светлини. Наистина, Вълшебникът не излъга – бяха милиони.

-     Но как ще стигнем до там? Нямаме крила… - зачуди се Мая;

-     Хей, ами аз… нали съм тук – възрази Господин Кълвач.

И като каза това, порасна толкова много, че на гърба си можеше да побере не две, а десет деца.

-     Иха, колко си голям… - възхити се Мони

-     Голям съм, но не мога да летя много нависоко…

-     А до къде ще ни закараш? – попита Мая

-     Предлагам да ви отведа до покоите на вятъра и да го помолим да ви изкачи още по-нагоре.

Децата се съгласиха. Така или иначе нямаха друг избор. Не след дълго вече бяха на гърба на стария ковач. Той разпери крила и полетя. Сърцето на момиченцето запърха…Усещането бе неземно. Издигаха се все по-високо. Мая погледна надолу. Всичко бе толкова малко. Морето приличаше дъждовна капчица.

Изведнъж кълвачът намали скоростта си, направи един последен обход и кацна. Малкото момиченце се огледа. Бяха се приземили върху голям облак. Духаше силен вятър и немирно рошеше русите му къдрици.

-         Стигнахме ли…? Това ли е страната на Вятъра? – бързо попита то.

-         Да! – утвърдително кимна Господин Кълвач.

-         Но къде ще го намерим? Няма и кого да попитаме… - завайка се Мони.

Тогава се чу силен глас:

-         Няма защо да ме търсите, аз съм навсякъде – и тук и там и горе и долу.

В  този миг Мая установи, че къдриците й се бяха успокоили и заели първоначалното си състояние. Малко рошави, но още красиви. Забеляза как въздухът пред нея се движи, като се събираше на едно място. Струваше и се, че там има нещо, което засмуква целия вятър.  И всичко това продължи, докато накрая нещото се превърна в огромно вятърно същество. То приближи децата и гордо извика:

-    Както казах, аз съм навсякъде. Невидим и неуловим! А вие какво правите в моята страна? До сега тук не е стъпвал човешки крак!

-    О, имаме нужда от помощ – каза Мая – би ли ни помогнал да стигнем звездите?

-    Но защо ви е да ходите там? – продължи да пита Вятърът.

-    Майка й е болна и Вълшебникът каза, че трябва да съберем звезди за да се излекува! – намеси се Мони

-    Ахаааа… вече разбрах – съчувствено отвърна вятърното същество…Разбира се, че ще ви помогна.

-    Аз не мога да продължа – рече старият ковач – но вие ще успеете и без мен. Връщам се долу. Лек път ви желая! - казал това, разпери криле и литна обратно към земята.

Вятърът обви ръце около децата и бързо ги понесе все по-нагоре и по-нагоре.

Вече бяха там. Освободила се от вятърните обятия, Мая установи, че не върви, а по-скоро плува из тъмната бездна.  Огледа се. Наоколо имаше толкова много звезди… Не бяха милиони, а милиарди. А на нея и трябваха само десет. Нямаше да е трудно. Помислила си това, се приближи към една от тях и понечи да я откъсне. Не успя!

-         Мони, какво става, не мога да сваля звездата…?

-         Опитай с друга, тази може да е залепнала – отговори й Мони.

     Момиченцето се понесе към друга звезда. Тя също не помръдна. После към трета, пета, десета. Не! Сякаш бяха заковани. Същото установи и момчето… Какво ще правят сега?

Те не знаеха обаче, че през цялото това време някой зорко ги наблюдаваше. От самото начало гледаше безрезултатните им опити да съберат звезди и вече реши да се намеси:

-         Хей, деца! Няма да стане така!

-         Кой говори? – запита учудено Мая.

-         Аз съм Луната. Кралица и богиня на звездното небе. Забрави ли - имам очи, уста и така нататък.

-         О, Луничке, моля те помогни ни, на всяка цена трябва да откъсна десетина звезди.

-         Знам, знам, чух когато разказа на Вятъра. От тук всичко виждам и чувам! – каза Луната – Но за да го направите, трябва да намерите Звездния Човек. Той е наш пазител. Без него не можете да съберете звезди!

-         Но тук няма Звезден Човек, поне аз не съм измисляла такъв, а нали това е моя въображаем свят? – учуди се Мая

-         Има, има. Щом си създала небе, значи и той съществува. Няма небе без Звезден Човек! – обясни й жълтата кралица.

-         Виж ти… - промълви момиченцето.

-         Добре, къде да го намерим? – побърза да пита Мони.

-         Той не стои на едно място, обикаля с комета звездите, така ги пази.

-         О, значи ще е трудно – тъжно отвърна Мая.

-         Не, не, изчакайте малко тук, често се спира за почивка при мен, мисля че е време да се появи – успокои я звездната богиня.

Луната беше права. След минутки в далечината видяха светлина, ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая ги заслепи. Когато започна да се разсейва, децата видяха и него – Звездния Човек. Бе жълт и сияеше като звезда. Приближи към кралицата и попита:

-         Защо не ми каза, че имаме гости, щях да се пооправя малко?

Богинята се засмя:

-         Децата те чакат, искат да им подариш десетина звезди, за да могат да излекуват майката на Мая.

-         О, колко благородна причина! Разбира се, че ще помогна, но… за целта мили деца, трябва да разтърсим дървото.

-         Дървото ли? – учудено възкликна Мони.

-         Да, да… Нали не мислете, че тези звезди плуват във въздуха просто хей така?

-         Ами всъщност, точно това си мислехме – обади се Мая – а и в училище го учим.

-         Не, не, това е много голяма грешка. Звездните светове са закачени на клоните на Дървото на Живота. Хайде ще ви заведа да го видите, качвайте се в кометата!

Речено-сторено, след миг двете другарчета бяха вече в кометата на Звездния Човек и се изстреляха с шеметна бързина.

-         Къде отиваме? – запита Мая

-         На края на света…

И да, наистина беше така. Слезли от кометата видяха, че се намират на граница. Отзад проблясваха множеството звезди, а пред тях бе пълна тъма. Момиченцето забеляза и още нещо, но не беше сигурно какво е.

- Погледнете надолу – ги подкани пазителят.

Децата го послушаха. Там долу в бледата светлина, идеща от далечните звезди, съзряха дебело стебло на огромно дърво. Мая го проследи с поглед. Да, то беше нещото, което преди малко не можа да разпознае. Минаваше покрай тях и продължаваше нагоре, нагоре. От клоните, разпрострени над цялото небе, висяха звезди - малки, големи, всякакви.

-         Колко интересно… - възхити се Мони.

Звездният Човек се засмя:

-         Да, звездите са плодовете на дървото. Когато узреят те падат, също като ябълките. А вие ги виждате като падащи звезди.

И казал това, пазителят силно разтръска дървото. Звездните „ябълки” полетяха из черната бездна. Някои се насочиха към земята, а други нападаха по облаците.

-    Хайде, събирай Мая, колкото можеш да носиш…

Мая се усмихна! Имаше чувството, че ще се пръсне от радост! Скачаше от облак на облак и прибираше звездите в джобчето си. Събра не десет, а двадесет!

-         Мисля, че вече имаме достатъчно звезди, Мони. Време е да си тръгваме!

Малкото момиченце нямаше търпение да се прибере вкъщи! Сърчицето му тупкаше все по-силно. Най-накрая майка му щеше да бъде излекувана! Ах, какво щастие!

Звездният Човек, усетил нетърпението й, каза:

-         Хайде деца! Наистина вече трябва да се разделим, но знайте, че винаги бдя над вас! И когато видите падаща звезда или комета, спомняйте си за мен…

Казвайки това, пазителят щракна с пръсти и Мая се озова в стаята си. С треперещи пръсти наниза звездите. Прекрасната огърлица магично блестеше в малките детски ръчички и осветяваше все още тъмната стая. Излезе и тръгна по големия коридор. Накитът сипеше звезден прах и оставяше по килима златни следи.

Вече бе в спалнята на родителите си. Наведе се и нежно целуна майка си, като постави на шията й звездното бижу. Тогава се случи чудо! Нощният мрак в стаята бе залят от светлинна вълна. Тя избухна и се пръсна на малки прашинки, които изпълниха пространството…

Майката на Мая се разбуди и усетила дъщеря си, все още със затворени очи, в просъница попита:

-         Мая, какво правиш тук?

-         Лекувам те мамо! – засмя се момиченцето

-         Сутрин ли е вече? – попита младата жена.

-         Да, скоро ще изгрее Слънцето. – отговори Мая.

Златните прашинки продължаваха да летят. Изчезнаха, когато първият слънчев лъч подаде главица и разбуди съвсем полусъня. Майка й стана и се протегна с думите:

-         Но какво става, чувствам се различно - нова, жива, преродена, пълна с енергия…

В следващите дни посети лекаря, върна се вкъщи радостна с думите:

-         Случило се е чудо! Излекувана съм! Излекувана!

       Да, тя не знаеше, че това чудо бе скрито дълбоко в човешкото сърце. Но само чистата, обичаща детска душа го усещаше и вярваше в него, дотолкова, че оживяваше. Казваше се – фантазия, въображение и вълшебство!

Мая се усмихна. Беше щастлива. Там вътре в нея тихо се радваше и нейният приятел - Мони, заедно с всички обитатели на магичния й свят - Госпожа Роза, Господин Кълвач, Госпожица Река, Вълшебникът, Вятърът, Луната и Звездният Човек.

„А колко хубаво би било, ако всеки си имаше по една въображаема вълшебна страна…” – си помисли Мая…, прегръщайки майка си.

 Тогава може би нямаше да има болести, сълзи, войни, а само щастие и светли звездопади!

КрАй!