ВЕСЕЛО ПОСРЕЩАНЕ НА НОВАТА 2016-та ГОДИНА!

Изпращам старата 2015-та година с Любов и Благодарност! 
И пускам изобилието на новата 2016-та година! ... 
Да Бъде!

За мен ти беше майска роза,
цъфнала под синьото небе,      
в което плува - цвят мимоза,
дали пък… лилия не е…?

В шепа с кошница светулки,
влезе… в тихите бразди…
Таванът светна във милувки,
май смъкна всичките звезди.
После с повей, летен бриз,          
пусна… волното море,
със слънчевия, златен диск -
ти ми бе… най-светлото каре,
от животът… - пясък - вопъл,
в длан на мъничко дете,
из пръстчета, изтичащ топъл,
по миди малки, трепети, а те,
свили си мечтата в перла,
в стъпките на влюбено момче,   
вятърът в нощта…, тъй черна,
в прибоя, дето - спомени тъче.
Да. И есен бе, така щастлива,
листи рони, гони се с дъжда.
С поглед благ, искра свенлива,
сгушена... във своя белота...
Днес се пръсна във снежинки.
Стапяш се по топлия ми блян.
Време е да тръгваш… Чиста!
Вън ме чака… пролетния дрян,
разпъпен буди плам копнежен,
от моите несбъднати мечти,
купчинка пропуснати надежди,
мига там със парещи очи.                       
И знам… че утре ще е святост.
В икона стара, с нови бъднини.
Върви си… моя радост…
С утрото ми… нова ще си ти…!

Славена Бозовайска

СИНЬОТО НЕБЕ

БЯЛАТА СТАРИЦА

Безгласно си тръгва старицата бяла,
оставила толкоз мечти;
Една полетяла – слънце видяла…
Друга – все още във пламък трепти;

Догаря свещичка, а восъкът… капе,
и мие… туптящо сърце;
Восъчно чука по топло разхлабени –
вени… със детско лице;

Болка ли бе… Или… черна прокоба,
застинала там във страни.
А може би радост? Далечната злоба,
крие се в дим - руини…

но бидейки всичко ти пак си омайна,
и в образ на стара жена;
Във тебе… все още вярвам потайно –
Върви… И пусни… Бъднина!

Славена Бозовайска

УМОРЕНИ ПТИЦИ

Уморени птиците в мене,
търсят… свое гнездо.
Блъскат фасадите тленни,
ровят се в спящо ядро.
Кацат по покриви – старци,
дирят трохички отронени,
там из многото каци –
пълни със вино, отровено.
Вият се в облак потребен,
квадратен и още приличен,
забравили… своето време,
приели животът двуличен.
Но ето, че вече не хвъркат.
Скрили се в дупка – ръжда,
и още безсилни там пърхат.
В устрем към топли гнезда!

Славена Бозовайска

АЛЕН ИЗГРЕВ

Изгревът ален се плъзна,
в окото на влюбен моряк,
любещ морето бездънно,
и дирещ спасителен бряг.

Солните капчици вдигат,
бурната, морска вълна...;
Будна,... но още се скита,
с повей там нейде в съня.

Корабът плахо се взира –
търси... фарът трицветен,
и топлата, пясъчна диря,
на бряг - слънчево-летен.

Ален изгрев. Бели платна.
Ручей - надежда - извира,
блянове стари узнаха земя,
свита във шепа Всемирна!

Славена Бозовайска

МАКОВО СЕМЕ

Маково семе… разхвърли съня.
Сля се със изгрев, пусна витла.
Сви се небето в чаша бездънна,
с алено вино смеси се - плътно.

Утринни пръските - вече пияни,
багрят във злато сръчни лиани.
Струни мечти и детски копнежи,
връщат крилата на тихи летежи.

Вятърни мелници още опушени,
дирят покоя на житце събудено.
Виното алено - пръсна се в глас,
после потайно цъфна във нас...,

в стъпките топли на онзи Човек,
вените – грозде – с очи на дете,
в пулсът – прозрачно дето кове –
дума – живот… и макът… расте!

Славена Бозовайска

... НЕ СЪМ!

Не съм за този свят.
Крещи във мен душата.
Измислено богат –
и спят без глас сърцата.
Не съм за този свят,
пробити - капят мрежи.
С истина излята…
от болки… И стремежи.
Не съм за този свят.
Моля Ви пуснете –
оня дух, тъй сух, крилат,
скитник – разсъблечен.
Там високо… мие грях -
ласо - с буря черноока.
И се носи звезден прах,
знаещ своята посока.
Аз…не съм от този свят,
Няма никакво съмнение!
Но приемам те за брат...
И чакам... Възнесение!

Славена Бозовайска

ЗАГАЗИЛ СИ МНОГО!

Безгласно мечтаех света да спася.
Падах, събирах - туй що пося.
Но ето, че ти… гледаш ме строго
и казвам Човече, загазил си много!
Пламъкът свети, че даже гори,
във своя обреченост, възли с лъжи.
Възвишено скърцат железни окови.
И бягат натъртени… вечните роби.
Ляга злостта. А ти я обичаш…;
Навярно, че ето – това ти прилича…
Небето крещи, просмукало птици –
завист – челична… каца по жици...
И знай, че боли… Бие се воя –
във чисти гърди… И чупи… покоя.
Нечистата ласка със маската пада,
и влачи надолу… към храма на ада…
Дето се молят… Дяволи – свещи,
и плачат светици няколко – грешни.
Безгласно мечтаех света да спася.
Падах, събирах - туй що пося.
Но ето, че вече махаш за сбогом…
И казвам Човече… Загазил си много!

Славена Бозовайска

В навечерието на предстоящите коледни празници, Ви предлагаме един вълшебен подарък - книгата "Арктур и Великата книга" на Славена Бозовайска. Книгата е подходяща и за юноши, и за възрастни. Можете да я закупите онлайн на уебсайта на издателството www.avianabg.com или чрез заявка за доставка:

на и-мейл aviana_bg@yahoo.com
http://avianabg.com/index.php…

от издателство "Авиана"- Бургас 

АРКТУР И ВЕЛИКАТА КНИГА - роман, автор: Славена Бозовайска

Анотация на книгата:

Водени от желанието си за едно по-добро и чисто съществуване, главните герои Мария и Таня търсят Великата книга, преживявавайки редица приключения. Чрез художествените описания на авторката се потапяме в прелестите на едни от най-мистериозните кътчета на страната ни – Мадарските скали, Родопите и Рила планина, всяко със своите легенди, тайни и послания.
Скрити зад стила фентъзи, в книгата прозират теми, които днес вълнуват науката за себепознанието, духовното развитие, квантовата физика, както и конспиративните теории за съществуването на елит, управляващ Земята.
Из редовете й читателят си отговаря на редица въпроси, като: Съществуват ли вълшебства, чудеса и паралелни светове? Способни ли сме ние хората, да съградим един по-топъл и обичлив свят? Може ли невидимото да стане видимо? По-силни ли сме от страховете си и как можем да ги преодолеем?
От страниците прозира посланието за безмерната сила на душата и способността на човек сам да твори живота си. Те разказват, че всички ние, като част от Вселенския разум, в същността си сме любов и осъзнали това, сме в състояние да стопим границите на невъзможното в многоизмерното пространство на възможността.

„Любовта не признава разстояния, граници, правила, норми… Тя е свободна и обичаща… Даваща, но не искаща. Без очаквания и излишни терзания. Лети из време-пространството и изменя относителните му проекции.”

Можете да я закупите както онлайн от уебсайта на издателството www.avianabg.com или чрез заявка за доставка на и-мейл aviana_bg@yahoo.com
http://avianabg.com/index.php…, така и от КНИЖАРНИЦИ:
Амадеус и Белканто в Бургас и Гринуич в София.

ЗВЕЗДОПАД - приказка (втора последна част)

автор: Славена Бозовайска

ПЪРВА ЧАСТ: ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА МАЯ--- прочетете от---
http://slavena0404.blogspot.bg/2015/12/blog-post_15.html

ВТОРА ЧАСТ: ЗВЕЗДОПАДЪТ

Слънцето вече залязваше и пръскаше алените си отблясъци. Те целуваха пъстрите дръвчета и се сливаха с многобройните цветове, като обрисуваха неописуема палитра… „Може би, ако беше тук Госпожа Роза, сега щеше да потопи четката си в боите и да започне да рисува” – си помисли Мая.

Там в ляво от пътеката по която вървяха, разлюляна от вятъра, пееше новородена златна ръж. Тя попиташе червените отблясъци на залеза и се подготвяше за своя сън.

Не след дълго умореното Слънце прибра и последния си лъч, като тихо се скри зад хълма. На негово място по черната небесна нива се търкулна жълтата Луна. Във вълшебния свят на Мая тя имаше очи, носле и уста. Погледна децата и се усмихна, като им намигна закачливо. Вървейки, от дясната страна на пътечката, съзряха синеоката морска гръд. Сякаш Луната бе минала от тук, оставяйки по повърхността й жълти следи. След миг от ново изораната небесна пръст изникна първата звезда – Вечерницата, а после се появиха и нейните сестри, като обсипаха небето с безброй светлини. Наистина, Вълшебникът не излъга – бяха милиони.

-     Но как ще стигнем до там? Нямаме крила… - зачуди се Мая;

-     Хей, ами аз… нали съм тук – възрази Господин Кълвач.

И като каза това, порасна толкова много, че на гърба си можеше да побере не две, а десет деца.

-     Иха, колко си голям… - възхити се Мони

-     Голям съм, но не мога да летя много нависоко…

-     А до къде ще ни закараш? – попита Мая

-     Предлагам да ви отведа до покоите на вятъра и да го помолим да ви изкачи още по-нагоре.

Децата се съгласиха. Така или иначе нямаха друг избор. Не след дълго вече бяха на гърба на стария ковач. Той разпери крила и полетя. Сърцето на момиченцето запърха…Усещането бе неземно. Издигаха се все по-високо. Мая погледна надолу. Всичко бе толкова малко. Морето приличаше дъждовна капчица.

Изведнъж кълвачът намали скоростта си, направи един последен обход и кацна. Малкото момиченце се огледа. Бяха се приземили върху голям облак. Духаше силен вятър и немирно рошеше русите му къдрици.

-         Стигнахме ли…? Това ли е страната на Вятъра? – бързо попита то.

-         Да! – утвърдително кимна Господин Кълвач.

-         Но къде ще го намерим? Няма и кого да попитаме… - завайка се Мони.

Тогава се чу силен глас:

-         Няма защо да ме търсите, аз съм навсякъде – и тук и там и горе и долу.

В  този миг Мая установи, че къдриците й се бяха успокоили и заели първоначалното си състояние. Малко рошави, но още красиви. Забеляза как въздухът пред нея се движи, като се събираше на едно място. Струваше и се, че там има нещо, което засмуква целия вятър.  И всичко това продължи, докато накрая нещото се превърна в огромно вятърно същество. То приближи децата и гордо извика:

-    Както казах, аз съм навсякъде. Невидим и неуловим! А вие какво правите в моята страна? До сега тук не е стъпвал човешки крак!

-    О, имаме нужда от помощ – каза Мая – би ли ни помогнал да стигнем звездите?

-    Но защо ви е да ходите там? – продължи да пита Вятърът.

-    Майка й е болна и Вълшебникът каза, че трябва да съберем звезди за да се излекува! – намеси се Мони

-    Ахаааа… вече разбрах – съчувствено отвърна вятърното същество…Разбира се, че ще ви помогна.

-    Аз не мога да продължа – рече старият ковач – но вие ще успеете и без мен. Връщам се долу. Лек път ви желая! - казал това, разпери криле и литна обратно към земята.

Вятърът обви ръце около децата и бързо ги понесе все по-нагоре и по-нагоре.

Вече бяха там. Освободила се от вятърните обятия, Мая установи, че не върви, а по-скоро плува из тъмната бездна.  Огледа се. Наоколо имаше толкова много звезди… Не бяха милиони, а милиарди. А на нея и трябваха само десет. Нямаше да е трудно. Помислила си това, се приближи към една от тях и понечи да я откъсне. Не успя!

-         Мони, какво става, не мога да сваля звездата…?

-         Опитай с друга, тази може да е залепнала – отговори й Мони.

     Момиченцето се понесе към друга звезда. Тя също не помръдна. После към трета, пета, десета. Не! Сякаш бяха заковани. Същото установи и момчето… Какво ще правят сега?

Те не знаеха обаче, че през цялото това време някой зорко ги наблюдаваше. От самото начало гледаше безрезултатните им опити да съберат звезди и вече реши да се намеси:

-         Хей, деца! Няма да стане така!

-         Кой говори? – запита учудено Мая.

-         Аз съм Луната. Кралица и богиня на звездното небе. Забрави ли - имам очи, уста и така нататък.

-         О, Луничке, моля те помогни ни, на всяка цена трябва да откъсна десетина звезди.

-         Знам, знам, чух когато разказа на Вятъра. От тук всичко виждам и чувам! – каза Луната – Но за да го направите, трябва да намерите Звездния Човек. Той е наш пазител. Без него не можете да съберете звезди!

-         Но тук няма Звезден Човек, поне аз не съм измисляла такъв, а нали това е моя въображаем свят? – учуди се Мая

-         Има, има. Щом си създала небе, значи и той съществува. Няма небе без Звезден Човек! – обясни й жълтата кралица.

-         Виж ти… - промълви момиченцето.

-         Добре, къде да го намерим? – побърза да пита Мони.

-         Той не стои на едно място, обикаля с комета звездите, така ги пази.

-         О, значи ще е трудно – тъжно отвърна Мая.

-         Не, не, изчакайте малко тук, често се спира за почивка при мен, мисля че е време да се появи – успокои я звездната богиня.

Луната беше права. След минутки в далечината видяха светлина, ставаше все по-голяма и по-голяма, докато накрая ги заслепи. Когато започна да се разсейва, децата видяха и него – Звездния Човек. Бе жълт и сияеше като звезда. Приближи към кралицата и попита:

-         Защо не ми каза, че имаме гости, щях да се пооправя малко?

Богинята се засмя:

-         Децата те чакат, искат да им подариш десетина звезди, за да могат да излекуват майката на Мая.

-         О, колко благородна причина! Разбира се, че ще помогна, но… за целта мили деца, трябва да разтърсим дървото.

-         Дървото ли? – учудено възкликна Мони.

-         Да, да… Нали не мислете, че тези звезди плуват във въздуха просто хей така?

-         Ами всъщност, точно това си мислехме – обади се Мая – а и в училище го учим.

-         Не, не, това е много голяма грешка. Звездните светове са закачени на клоните на Дървото на Живота. Хайде ще ви заведа да го видите, качвайте се в кометата!

Речено-сторено, след миг двете другарчета бяха вече в кометата на Звездния Човек и се изстреляха с шеметна бързина.

-         Къде отиваме? – запита Мая

-         На края на света…

И да, наистина беше така. Слезли от кометата видяха, че се намират на граница. Отзад проблясваха множеството звезди, а пред тях бе пълна тъма. Момиченцето забеляза и още нещо, но не беше сигурно какво е.

- Погледнете надолу – ги подкани пазителят.

Децата го послушаха. Там долу в бледата светлина, идеща от далечните звезди, съзряха дебело стебло на огромно дърво. Мая го проследи с поглед. Да, то беше нещото, което преди малко не можа да разпознае. Минаваше покрай тях и продължаваше нагоре, нагоре. От клоните, разпрострени над цялото небе, висяха звезди - малки, големи, всякакви.

-         Колко интересно… - възхити се Мони.

Звездният Човек се засмя:

-         Да, звездите са плодовете на дървото. Когато узреят те падат, също като ябълките. А вие ги виждате като падащи звезди.

И казал това, пазителят силно разтръска дървото. Звездните „ябълки” полетяха из черната бездна. Някои се насочиха към земята, а други нападаха по облаците.

-    Хайде, събирай Мая, колкото можеш да носиш…

Мая се усмихна! Имаше чувството, че ще се пръсне от радост! Скачаше от облак на облак и прибираше звездите в джобчето си. Събра не десет, а двадесет!

-         Мисля, че вече имаме достатъчно звезди, Мони. Време е да си тръгваме!

Малкото момиченце нямаше търпение да се прибере вкъщи! Сърчицето му тупкаше все по-силно. Най-накрая майка му щеше да бъде излекувана! Ах, какво щастие!

Звездният Човек, усетил нетърпението й, каза:

-         Хайде деца! Наистина вече трябва да се разделим, но знайте, че винаги бдя над вас! И когато видите падаща звезда или комета, спомняйте си за мен…

Казвайки това, пазителят щракна с пръсти и Мая се озова в стаята си. С треперещи пръсти наниза звездите. Прекрасната огърлица магично блестеше в малките детски ръчички и осветяваше все още тъмната стая. Излезе и тръгна по големия коридор. Накитът сипеше звезден прах и оставяше по килима златни следи.

Вече бе в спалнята на родителите си. Наведе се и нежно целуна майка си, като постави на шията й звездното бижу. Тогава се случи чудо! Нощният мрак в стаята бе залят от светлинна вълна. Тя избухна и се пръсна на малки прашинки, които изпълниха пространството…

Майката на Мая се разбуди и усетила дъщеря си, все още със затворени очи, в просъница попита:

-         Мая, какво правиш тук?

-         Лекувам те мамо! – засмя се момиченцето

-         Сутрин ли е вече? – попита младата жена.

-         Да, скоро ще изгрее Слънцето. – отговори Мая.

Златните прашинки продължаваха да летят. Изчезнаха, когато първият слънчев лъч подаде главица и разбуди съвсем полусъня. Майка й стана и се протегна с думите:

-         Но какво става, чувствам се различно - нова, жива, преродена, пълна с енергия…

В следващите дни посети лекаря, върна се вкъщи радостна с думите:

-         Случило се е чудо! Излекувана съм! Излекувана!

       Да, тя не знаеше, че това чудо бе скрито дълбоко в човешкото сърце. Но само чистата, обичаща детска душа го усещаше и вярваше в него, дотолкова, че оживяваше. Казваше се – фантазия, въображение и вълшебство!

Мая се усмихна. Беше щастлива. Там вътре в нея тихо се радваше и нейният приятел - Мони, заедно с всички обитатели на магичния й свят - Госпожа Роза, Господин Кълвач, Госпожица Река, Вълшебникът, Вятърът, Луната и Звездният Човек.

„А колко хубаво би било, ако всеки си имаше по една въображаема вълшебна страна…” – си помисли Мая…, прегръщайки майка си.

 Тогава може би нямаше да има болести, сълзи, войни, а само щастие и светли звездопади!

КрАй!

ЗВЕЗДОПАД - приказка

автор: Славена Бозовайска

Част първа: ВЪЛШЕБНИЯТ СВЯТ НА МАЯ

Там в пазвата на големия град се суетеше новата сутрин. Тичаха хора, забързани и някак отнесени в собствените си мисли. Мая бе десет годишно момиченце, което живееше в свой вълшебен свят. Понякога близките й с усмивка на уста я питаха: „Мая тук ли си?”, а тя отговаряше:”Не”. В този детски кът нямаше болести, войни и лоши хора. Всички негови обитатели живееха в мир и хармония.

Майката на Мая бе болна. Момиченцето нямаше представа от какво. Единственото, което знаеше, бе това, което й бяха казали вкъщи, а то е, че ще оздравее… Но кога? – се питаше малкото момиченце. Как искаше да я види здрава… Хората в нейната страна не се разболяваха… Те бяха щастливи. Искаше да направи нещо за майка си, но не знаеше какво… и това й причиняваше тъга. Кого да пита? И днес реши да сподели с баща си:

       -      Тате, какво да сторя, че мама да оздравее?

Баща й помълча малко, а после отговори:

       -      Тя ще оздравее. Ти само се моли.

Отговорът на баща й я занимаваше цял ден. "Какво е да се молиш?" – се питаше детето. „Аз искам мама да оздравее, това не е ли достатъчно… И на кого да се моля – на Бог ли?” – си мислеше.

С тези мисли си легна. Погледна през прозореца. Звездите мигаха красиво. В съзнанието на малкото момиченце изплува отново представата за вълшебната й страна. Там имаше приятел – момченце на нейната възраст, казваше се Мони. Макар и малък, той беше особено мъдър за възрастта си. Впрочем всички същества в нейния свят бяха много умни. Ако имаше как да ги пита какво да стори…

Така сгушена в леглото и потънала в размисли, не чу как подът на стаята скърца под нечии стъпки. Те се приближаваха към нея все повече и повече. След което се спряха до леглото и леко я побутнаха по рамото:

       -        Мая, Мая… - се чу глас.

Детето се стресна. Набързо излезе от вълшебния си свят и се върна в реалността.

       -        Но какво… Кой си ти?… Махай се! Ще викам!

И понечило да извика майка си, изведнъж се спря… На бледата лунна светлина, в очертанията на сянката, разпозна лицето на своя въображаем приятел Мони…

        -        Как… възможно ли е? Това си ти? Мони!

        -        Аз съм… аз… ти ме създаде… - отговори момчето.

        -        Жив си?! – невярващо възкликна Мая…

        -        Да… Не само видимото е живо Мая! Ние – рожбите на човешките мисли – също дишаме.

Мая продължаваше да го гледа учудено:

        -        Но какво правиш тук?

        -        Искаше да ме питаш нещо. А аз се отзовах!

-        Да… вярно, така беше…, но все още ми е трудно да повярвам, че съществуваш.

        -        Повярвай… - каза Мони и млъкна, защото в този миг се чу шум. Той ставаше все по осезаем … явно, че някой приближаваше.

        -     Трябва да се скрия – набързо отсече Мони.

        -     Бързо, зад завесите! – извика Мая

В този миг вратата се отвори. Беше майка й:

-     С кого говориш Мая? Пак ли с твоя въображаем приятел? – я попита, с усмивка на уста.

-     Да, с него – отвърна й момиченцето.

-     Късно е вече. Хайде, кажи му „лека нощ” и заспивай! – скара се майка й.

Младата жена не подозираше, че Мая не лъже. Зави я нежно и си тръгна.

След малко Мони, видял празната стая, също излезе от скривалището си.

Приближи се към леглото с думите:

-     Ставай и да тръгваме!

-     На къде? – попита плахо Мая.

-     Към вълшебната страна! Ще потърсим начин да излекуваме майка ти!

-     Как ще стигнем до там? – продължи да пита момиченцето.

-     Ами от където дойдох – ухили се приятелят й – ще минем през гардероба!

Мая продължаваше да го гледа съмнително, но стана и се облече. Какво можеше да се случи? Най-много да види дрехите си. Стана й смешно.

-     Защо се смееш? – я попита развеселен Мони.

-     А, нищо… мои си работи! – отсече Мая, като тръгна към гардероба – Дай да видим, какво има тук? – каза тя и го отвори.

Наистина очакваше да види сгънатите си дрехи, но за нейно голямо учудване пред очите й се разстла картината на нейния въображаем свят.

Озоваха се на поляна. Тревата бе зелена. А от нея се усмихваха кристални цветя. Едно от тях бе по особено от другите. То говореше. Мая се чувстваше щастлива. Не знаеше как се случи всичко това, но и не я интересуваше. Ето, вече можеше да си поговори с розата. Всеки ден го правеше въображаемо, но сега и се отдаде възможност да я докосне и почувства. Всичко беше истинско!

-     Хей, розичке! Здравей! – извика весело момиченцето.

-     Мая…, как се радвам да те видя! – засмя се бодливата красавица.

Казваше се Госпожа Роза. Представляваше голяма, светеща, кристална роза… На ръст почти колкото децата. Бе умна дама. Обичаше да рисува. Но не картини. Кристалната госпожа вземаше четката и рисуваше всичко във въздуха, а след миг, то оживяваше. Ако искаше прическа - рисуваше пчели. Те й правеха прекрасни кокове. А когато се почувстваше жадна – дъжд. Желаеше ли да се попече – слънце. Общо взето на Госпожа Роза не й липсваше нищо. Понякога Мая малко й завиждаше, защото не можеше като нея. Сега може би щеше да разбере тайната й.

-     И аз се радвам да те видя - продължи Мая - отдавна искам да те питам. Знам, че обичаш да рисуваш, а след това картините ти оживяват. Как го правиш?

-     О, много е просто. Всичко е до желанието и намерението. Напълно съм убедена какво искам и то просто се случва. И ти го можеш Мая. Още си малка, но когато пораснеш ще правиш много избори, а те ще определят твоята съдба. То е същото… - отговори й мъдрата роза, като кимаше с глава, сякаш бе повече от сигурна в думите си.

-     Да, но ако искам дъжд, няма да завали нали? – се опита да я опровергае Мая.

-     Ами виж сега, аз съм най-голямото цвете тук…, да не кажа единственото толкова огромно и без да скромнича… и умно, че и говоря – каза розата и вдигна гордо главица - ти ме направи такава, а в твоя свят има много като теб… Ще искаш дъжд, друг слънце и ако времето изпълнява всички желания ще се побърка! Погледни го и от тази страна. Но ти можеш да рисуваш тези от тях, които засягат единствено теб.

По едно време Мони, който стоеше на страни се намеси:

-     Хайде, стига сте приказвали. Имаме работа!

-     Мони, все бързаш, сякаш ще живееш вечно – разсърди се Розата – Ще дойде ден и Мая ще порасне, тогава нас няма да ни има. Радвай се на мига… Има време за всичко!

-      Мая, защо си я направила такава бъбривка! – развеселено отвърна момчето, сочейки към розата.

-      О, защото ми е хубаво да си приказвам с нея! – засмя се момичето и продължи -Но наистина, да тръгваме, че хей сега ще изгрее слънцето.

-      Предлагам да посетим Вълшебника!

И казвайки това, Мони хвана Мая за ръка и я поведе надолу по пътечката. Да, във вълшебния свят имаше и Вълшебник. Той знаеше отговорите на всички въпроси. Навлязоха в гъста гора. Но тя беше различна. Всяко дърво бе с различен цвят. Едното жълто, другото – синьо, трето – червено. С две думи всичко пъстрееше. Мая изведнъж спря и се загледа, като след миг викна радостно:

-      Хей виж... господин Кълвач – ковач!

Възрастният кълвач, намествайки очилата си, извика:

-      Деца… на къде сте тръгнали?

  -      Отиваме при Вълшебника, да измисли лек… майка й е болна – отговори Мони.

  -      Може ли да дойда? Ще съм ви от помощ. Мая ме направи вълшебен, мога да ставам голям, но и малък, колкото мишка…Моля ви, много ви се моля! Аз съм възрастен вече, животът ми е скучен. Това ще е приключение за мен!

  -      Разбира се, че може – усмихна се Мая – хайде тръгвай с нас!

Беше й много весело. Тя обичаше всички в приказния си свят, а и те нея. Чувстваше се тъй жива и свободна!

Стигнаха реката.

 -         Как ще минем? Няма мост! – замисли се Мони

 -       О, не се притеснявай! Това е госпожица Река, тя ме познава. – каза момиченцето, махайки безгрижно с ръка и се обърна към реката – Рекичке, Рекичке, моля те, пусни ни да минем!

Водната госпожица дочула и разпознала нежния детски глас, побърза да отговори:

 -       Разбира се, ще ви пусна! Нека да ви върви по вода!

      Изрекла това, разстла пред децата огромен златен мост. Той отразяваше закачливите слънчеви лъчи и ги препращаше към водните поли.

           -      Ха-ха, ох, слънцето ме щипе …- извика реката – бързо, бързо минавайте!

Вече бяха на отсрещния бряг, когато Мая възкликна: 

 -         Ето, замъкът на Вълшебника! Вижте как белее.

Казвайки това, забърза крачка, приближи се към замъка и бръкна с пръстче в стените му, а после сладко, сладко го облиза.

 -       Какво е това? – попита Мони и продължи - Не съм идвал досега тук, стигал съм до реката, но никога не съм я прекосявал. Между другото, защо си скрила моста, така никой друг освен теб не може да мине?

 -      Защото така пазя Вълшебния замък! – се усмихна момиченцето - А това е сметана! Хубава, сладка сметана! Целият дворец е една огромна торта!

 -      Чудно…, как си го измислила! – удиви се господин Кълвач - Летял съм по тези земи, но не съм кацал...

Мая не спираше да се смее, хапвайки си от вкусния замък.

 -      Спри се… Ще го изядеш! – пошегува се Мони.

Влязоха в двора му. Тревичките бяха от мед. Прозорците и вратите – бисквитени. Стеблата на дърветата – захарни пръчици. А короните им – захарен памук. Между тях изкусно се виеше шоколадова река. Посрещна ги огромна пчела. Почти колкото Мая.

 -      Здравей Мая, какво те води насам?

 -      О, пчеличке, търсим Вълшебника. Знаеш ли къде е?

 -      Да, знам! В облачната зала е, елате ще ви заведа.

И като каза това литна, а децата и господин Кълвач я последваха.

 -      Е, поне има нещо в този замък, което не е сладко! Говоря за облачната зала. Щом е облачна, значи е от облаци… Така де, името й подсказва!–  започна да разсъждава на глас стария ковач.

 -     Кой ти каза това? – отвърна му Мая… От облаци е, обаче те не са обикновени, а от карамел! Сега ще видиш!

И още не беше довършила изречението си, когато чу Мони:

 -     Възхитително! – извика той.

Бяха стигнали огромната облачно-карамелена зала. Да, нямаше по-точно определение. Подът, стените, таванът, даже и въздухът вътре бяха от карамел, приличаха на живи и се движеха под формата на облаци. Момчето гледаше с широко отворени очи. И като се обърна към Мая любопитно попита:

 -     Вълшебникът също ли е захарен?

 -     Ха-ха - засмя се Мая - не, той е обикновен човек. Мислех си да го направя от кокосови пръчици, но се отказах, щеше да стане много вкусен.

Последва бурен смях, но след секунди той бе прекъснат от висок глас:

 -     Здравейте деца. Поздрав и на теб Господин Кълвач. Знам какво ви води тук. Мая, търсиш лек за майка си. Разбира се, че ще ти помогна.  Занеси й огърлица от звезди. Трябва да й я подариш преди зазоряване, докато още спи. Порасналите хора не вярват в чудеса и ако се събуди преди да си я сложила на шията й, от нейното съмнение… накитът ще изчезне!

 -      Но от къде да намеря звезди?

 -      Поемете на юг. Там няма облаци и небето е чисто. Милиони са. Съберете десетина, мисля, че ще са достатъчни.

След тези думи Вълшебникът изчезна, а тримата приятели поеха на юг, в търсене на звезди.

(следва продължение)

НЕ МОЖЕШ!

Не можеш да счупиш духът ми.
От бяла прежда е той.
Не можеш да скриеш дъхът ми,
там зад някой… завой.
И няма да спре да препича –
слънцето сгушено в мен…
Не знам… на какво ми прилича:
на тихият вятърен ден?
Дупки…, пропукани плочи –
пропускат… кристалът - лъчист,
дето живее във мене…
и става все по-сребрист…
Незримо проблясва… там в ада…
И падат стени от сълзи.
Великият смисъл – изваден,
пак диша, гори, дори… да пълзи!

Славена Бозовайска

ВЪРЗАНА ДУША

Вързах душата… и спря се… сърцето,
там сред заспали звезди.
В тленност заспива вълшебството ето,
вятърът - жезъл - свести,

бие… камбаните…, кърши… крилата,
в тихото… плаче монах.
Мръзне безкрила… и грозна - съдбата,
слънцето тъне във прах.

А нейде… все още, душата ми блудна,
целува… нощния тлен;
Вълшебство ли бе или някаква струна,
засвири… във сивия ден?

И виждам как в цветност никне земята,
в милион ожаднели мечти;
Поривът вързан… пръсна се в ято…
и в бяло... отново цъфти!

Славена Бозовайска

СНЕЖНАТА СТРАНА (цялата приказка)

автор: Славена Бозовайска

1. Снежната страна

Нейде в студените пазви на зората се гушеше малка къщурка. Снежните клони на премръзналите дървета зорко бдяха над нея. Митко се събуди. Тази сутрин беше студена, но слънчева. Погледна през заскреженото стъкло и извика:

- Мамо, мамо къде е шейната? От другата стая се чу:

- Добро утро, момчето ми, в килера е, ела първо да закусиш.
Стаята на Митко беше на втория етаж. Слезе долу. На масата в чиния грижливо бяха подредени филийки, намазани с чисто масло и поръсени с шарена сол. Почти всяка сутрин закусваха това, защото семейството не можеше да си позволи друго. Майката на Митко ходеше да слугува на богатите хора, а баща му беше дърводелец. Момченцето лакомо отхапа голяма хапка и забързано тръгна към килера да търси шейната.
Намерил я, облече старото си яке, нахлузи изтърканите ботуши, сложи ръкавици и радостно излезе навън. А там беше приказно. Слънцето целуваше снега. И от целувките му, цялата земя блестеше, сякаш посипана с диаманти.
Тръгна надолу по една пътечка, виеща се сред снежните ели. Те сякаш си играеха с малкото момченце, защото от време на време закачливо му хвърляха по някоя друга шепа сняг. Митко гледаше всичко това и широко се усмихваше. Неговите родители, макар и бедни, бяха хора с големи сърца. И го бяха възпитали във вяра в доброто у човека.

По едно време, недалеко от него се чу детски смях. Момчето се зарадва, че ще има другарчета, но приближило се към тях, веднага се разочарова. Видя свои съученици, които живееха в богатия си свят на пари и разкош. За тях той, както и всички като него бяха просто едни запетайки.

- Хей, вижте Митко… - подигравателно извика едно от тях.

- Хей, Митко с тази ръждясала шейна ли ще се спускаш… - последва бурен смях.

- Дядо Коледа ще ми донесе нова! – им се сепна Митко.

- Има да чакаш! Дядо Коледа не ходи при бедните!
Митко не отговори. Обърна се и пое в друга посока. Гората беше голяма, имаше място за всички. Понякога с детската си наивност се питаше: Защо светът беше такъв? Един човек - беден, друг богат. Ако му се отдадеше възможност да се срещне с дядо Коледа щеше да го попита… Той е мъдър, сигурно знае всичко! А ако нахалното момче отпреди малко беше право и той наистина не носи подаръци на бедните деца?

Тези мисли го вълнуваха почти цял ден до вечерта и с тях се прибра вкъщи. Там беше тихо, топло и уютно. Чуваше се само пукотът на сухите дръвчета в камината. Носеше се аромат на боб. Бащата на Митко в стремежа си да изпълни всички поръчки, често оставаше до късно в дърводелницата и закъсняваше, затова седнаха да вечерят без него. Митко се обърна към майка си:

- Мамо, наистина ли дядо Коледа ходи само при богатите деца?

- Това са глупости! Кой ти го каза! – учудено попита жената.

- Едни съученици…

- Не е вярно! – отсече майка му – Отивай да лягаш и не си мисли тези работи!
Не след дълго детенцето беше вече в топлото легло. Студеният вятър блъскаше по стъклата. Не послуша майка си и така свито в тъмнината продължи да мисли. По едно време изпод леглото се чу шум.

- Мамо, мамо… - извика силно.
 Майка му отвори вратата и светна лампата.

- Какво има сега?

- Тук нещо шуми! Под леглото…

- Какво ще е… нищо няма под леглото, хайде заспивай, уморена съм…

И като каза това, загаси лампата. Стаята отново потъна в мрак. След секунди шумоленето се завърна… Момченцето от страх се сгъна на две, зави се. Виждаха му се само очичките. Да извика ли отново майка си? Не. Тя нямаше да му повярва. Затова плахо се изправи и погледна към пода. От там изхвърчаха няколко снежинки, сякаш някой нарочно ги духна. Какво е това? Митко се приближи. Почувства студ. В този миг още една шепа сняг изхвърча изпод леглото и се стопи на килима… О, трябваше да провери какво беше това! На всяка цена! Наведе се и погледна… Изненада се, когато под леглото си видя цял един снежен свят… Стана и бързо се облече, леко пропълзя и вече беше там… Мястото бе вълшебно. Приличаше малко на днешната топла снежна сутрин. С тази разлика, че тук небето сияеше в различни цветове. Тук-там се мъдреха къщурки, пушещи своите лули. Къдели дим се сливаха с облаците. Някои розови, други жълти, трети зелени... Но къде ли попадах? – се запита Митко. Може би щеше да види някого, да разговаря с него, да разбере… И помислил си това, видя насреща си снежен човек. Черното му бобме, излъчваше авторитет и представителност. Момченцето се приближи до него и започна да го оглежда. Тогава чу:

- Какво ме гледаш? Не си ли виждал снежен човек! Митко подскочи!

- Ама ти… говориш! – успя да изрече.

- Говоря разбира се, има ли снежен човек, който не говори!

- Е, аз не познавам снежен човек, който да говори! – се сопна малко обиден Митко

- Ами подбирай си по-добре познатите! – отговори снежният човек

- А ти защо си сърдит?

- О, защо съм сърдит… Защо съм бил сърдит? Ами не виждаш ли слънцето! Топло ми е! Казах му да се скрие, но не ме слуша! То… никого не слуша!

 В този момент се чу нежен глас:

- Няма да те слушам разбира се, някои същества тук се нуждаят от слънце! Нали трябва да разхвърлям облаците! А дядо Коледа да впрегне елените…, как ще види пътя ако не съм аз! Ще издържиш един ден… не се дръж като егоист!

В отговор снежният човек намръщи вежди и скръсти ръце. Митко погледна по посока на гласа. Да. Говореше слънцето! Изумително! И някак смешно…

- Къде се намирам? – попита Митко, вече с усмивка на уста.

- Ти си в страната на дядо Коледа! – отговори му Слънцето и сочейки към снежния човек продължи – А това е Сърдитко! Той винаги мрънка, но е добряк!

- Да, да… мрънкам… искаш да ме разтопиш! Какво трябва да направя? Шала си махнах и шапката ли да махна?

- Вместо да стоиш и да се сърдиш, разведи детенцето наоколо! Знаеш, че не случайно е тук! Чакахме го! – скара му се набързо Слънцето.

- Да го разведа… ама като вървя ми става още по-топло! Но хайде… добър съм… какво да ви правя! От добротата си патя аз! - завайка се Снежният човек, като хвана Митко за ръка и набързо отсече - Да тръгваме!

- Къде ще ме водиш? 

- При дядо Коледа – той те чака! – каза Сърдитко и за първи път се усмихна.

Поеха надолу по пътечката. Всичко сияеше. Цветното небе се отразяваше в бялата повърхност. Птичките пееха. Те явно не се страхуваха от студа.

- Кой живее в тези къщички? – попита Митко и посочи една от тях.

- О, там живеят джуджетата.

- А защо комините им изпускат цветен дим?

- Ха – ха, засмя се снежният човек, защото творят чудеса… А те са винаги цветни. Ама ти май наистина нищо не знаеш?

- Да. Защото в моя свят всичко е толкова различно…

- Че има ли други светове? – попита учудено Сърдитко.

- И аз си мислех, че няма, но явно има … - озадачено отговори Митко.

А снежният човек замислено му отвърна:

- Да, чел съм книги, ама някак си не вярвам…, а ето сега ти казваш, че си от друг свят… странно! И как попадна тук?

- Ами пропълзях под леглото си…

Сърдитко избухна в смях:

- Ха-ха, но това е смешно! Ти… ами така де, да не се обидиш, но сигурен ли си? Може би си паднал, ударил си се и не помниш, че си от нашия свят?

- Не, не, сигурен съм!

- Е, добре, щом казваш… Стигнахме, ето тук живее дядо Коледа – каза Сърдитко.

Митко се огледа. Двамата стояха пред огромна кристална къща. Приличаше му по-скоро на снежна висулка, но обърната с върха нагоре…
2. Севернякът и дядо Коледа 

Изведнъж излезе силен студен вятър, той свистеше, режеше клоните на дърветата, бъркаше с длани в снежните преспи и издигаше снега високо, високо…

Митко потръпна и извика:

 - Стана много студено… хайде да влизаме…

Но тъкмо да влязат и недалеч от тях се чу тъжен глас. Някой стенеше.

- Какво е това? – попита Митко;

- Не знам... – отговори Сърдитко, като се запъти към мястото.

Там до близкото дърво, с натежали от снега клони, се бе облегнал белобрад вятър, с бяла пелерина. Тялото му бе по-скоро облачно, отколкото човешко.

- Това е Севернякът – каза Сърдитко.

- Но защо страда? - продължи да пита детенцето.

- Хм, да не би Слънцето пак нещо да е направило? В повечето случаи, то е виновно! Сега ще разберем! - му отвърна Снежния човек и се приближи към вятъра:

- Хей, Северняко, защо си тъжен и стенеш така? Какво се е случило?

- Краченцето ми, ох… краченцето ми… влезе трънче и не мога да го извадя?

- Лоша работа, а аз помислих, че отново е виновно Слънцето! Но къде намери трънче в този сняг? – попита умислено Сърдитко.

- Знам ли… и аз не разбрах… Но много боли…

И като каза това, заплака, а от очите му започна да се рони скреж. Стана още по-студено, слънцето съвсем се скри, пъстрото доскоро небе - почерня.

- Аз ще извадя трънчето… – извика силно Митко – Дай да погледна!

Севернякът, така както беше седнал, вдигна десния си крак. Момченцето започна да го оглежда. Там на малкото пръстче видя трънчето. Беше много мъничко. Ето защо възрастният вятър не можеше да го извади. Но това не беше проблем за пъргавата детската ръчичка и след секунди непослушното трънче беше вече вън. Митко топло погледна вятърния дядо:

- Готово… сега мина ли ти!

- Да, да… вече не ме боли… благодаря ти много! – извика Северняка, а в очите му се четеше благодарност.

Денят отново светна. Небето възвърна шарения си цвят. Птичките запяха.

- Ние трябва да тръгваме – каза Сърдитко, като дръпна Митко за ръката.

- Къде отивате? – попита Севернякът.

- При дядо Коледа… - отговори Митко

- О, той ми е сърдит, но аз не съм виновен…много ме болеше… - простена вятърът.

- Какво си направил? – попита снежният човек.

Студеният Северняк наведе съжалително глава:

- Ами … видяхте какво става, когато страдам… Излезе вятър, стана студено и елените се разболяха…

- А сега… какво ще се случи с Коледа?! – уплашено отсече Митко.

- По-добре да отидем и да видим… всеки проблем си има решение… - мъдро отговори Сърдитко.

И така тримата, много загрижени, се насочиха към ледения дворец.

Влязоха в двора. Беше толкова красиво. Ледените висулки, отразяваха слънчевата светлина и блестяха, като скъпоценни камъни. По средата на двора имаше фонтан. Замръзналите струи вода, приличаха на стъклени. Там в ляво Митко видя огромна елха. Бе облечена с множество гирлянди. Светлините й си играеха с кристалните топки… „Никога не съм виждал толкова голяма елха. Сигурно е вълшебна!” – си помисли детето. Влязоха в замъка. Пода му бе покрит с лед. Тримата приятели с усилие се задържаха на краката си, но си струваше, защото там в голямата зала видяха дядо Коледа. Стоеше на леден трон, подпрял главата си на едната ръка, сякаш размишляваше. Топлите му очи бяха тъжни. Когато видя Митко, вдигна глава и се усмихна:

- Хо-хо, кой ми е дошъл на гости. Малкото момченце, което се съмнява, че ще получи подарък?

- О, аз… - засрами се Митко и млъкна.

- Не се тревожи, моето момче, затова те повиках тук. Всички деца имат подаръци за Коледа, независимо дали са бедни или богати. Но сега… - белобрадият старец със зачервен нос наведе тъжно глава и млъкна.

- Какво, какво… дядо Коледа, кажи ни - викна Митко.

- Сега елените са болни… - продължи той - Не мога да ги впрегна в шейната. С какво ще разнеса подаръците… Джуджетата положиха много труд… А и децата чакат…

- Все ще измислим нещо… В моя свят шейните се теглят и от кучета – несигурно отвърна угриженото момче…

- Какво е куче? – любопитно погледна Сърдитко - Тук не живеят такива същества… Нали?

Снежният човек притихна в очакване на отговор.

- О, кучето е най-добрия приятел на човека… - усмихна се Митко.

- Не… при нас няма такива приятели – намеси се Севернякът.

- Остава ми само едно. Да използвам вълшебната елха… - поклати глава дядо Коледа.

- О, тя наистина ли е вълшебна? И аз така си помислих! – възкликна детенцето.

- Да… вълшебна е…, но не е хубаво да се използва… Ще разбъркам сезоните… В нашия свят е вечна зима, а сега ще стане пролет… А щом тук се промени времето, веднага ще се отрази и на твоя свят, Митко… - завайка се старецът.

- Но дядо Коледа, защо ти е да правиш пролет? – недоумяващо запита момченцето.

- В зимата трудно ще намеря това, което търся, защото целият свят спи… За да спася Коледа, трябва да го събудя с пролетта - отговори той. Казвайки това, дядо Коледа стана от трона си и тръгна към елхата. Севернякът, Митко и Сърдитко го последваха. Докато вървяха зад него, детенцето не можеше да отлепи очи от червената пелерина, която тежко падаше от раменете на белобрадия дядо и влачейки се по пода, следваше стъпките му. Имаше нещо магично в нея. Блестеше. И всяко едно от камъчетата й, караше детското лице да грее все повече и повече. Вече бяха до елхата… Дядо Коледа се приближи до най – голямата топка и я завъртя… Тогава се случи чудо…

3. Коледните Чудеса.

Завъртял кристалната топка, дядо Коледа преобърна и целия свят. Митко видя как всичко се сля в една точка. Сякаш огромна черна дупка погълна Зимната страна. За миг стана тъмно. Нищо не се виждаше. А след това по същия начин, точката разстла пред него един нов, пролетен ден…

Севернякът и Сърдитко също гледаха в захлас. От толкова време живееха в Снежната страна, но никога не бяха виждали пролет. Дори не знаеха какво означава това.

Слънцето грейна, като разхвърля топлината си навсякъде, целуна цветята, тревичките и пчелите. Весели пеперуди полетяха в простора. Новородените теменужки ухаеха и ароматът им гъделичкаше детското носле. Фонтанът на двора, доскоро замръзнал, вече побираше в себе си игриви струи вода. Те летяха високо нагоре и падаха долу, като рисуваха около себе си дантелена белота. На мястото на ледения дворец бе цъфнала огромна майска роза. Толкова голяма, че можеше да побере в себе си всичко и всички.

- Ах, каква красота… - извика Сърдитко и подскочи уплашен – но какво става… Топя се… Помощ, помощ…
В този момент се чу и Северняка:

- Аз също изчезвам… Топло ми е… Изчезваааааам…

Митко се втурна към тях. Снежният човек ставаше все по-слаб и по-слаб, а Севернякът вече не се виждаше.

- Но какво става, дядо Коледа, направи нещо! Те са мои приятели! – викна разстроен Митко.

Сърдитко продължаваше да се топи, докато накрая напълно се сля с росната трева, а на негово място поникна бяла лилия.     

Момченцето коленичи до нея и започна да плаче. Дядо Коледа се приближи, погали го по главицата и каза:

- Не страдай, Митко, всичко ще се нареди, ще видиш, вярвай ми! Каквото и да става, никога не трябва да губиш вярата си, също и надеждата. Нека винаги да вървят рамо до рамо с теб! Хайде, ела да ми помогнеш. Дано да намерим какво да впрегнем в шейната. Длъжни сме да спасим светлия празник!

- Вярвам ти дядо Коледа, но ми е мъчно, аз ги обичам!

- Голямо сърце имаш ти Митко!

И казал това белобрадият старец излезе от двора на замъка. Малкото момченце го последва. Започнаха да се оглеждат. Наблизо се чу шумолене. От близките храсти изскочи заек. Беше голям, почти колкото Митко.

- Хей, какъв голям заек – възкликна момчето - И носи пъстра кошница!

- Хо-хо това е Великденският заек - Топчо, не съм го виждал цяла вечност - отговори, усмихвайки се дядо Коледа – Здравей Топчо? Как са делата при теб?

Като скокна два пъти, заекът отговори:

- Добре съм, добре, само дето не разбирам, какво правя тук? Дали сънувам? Рано е за Великден… поне така си мисля…

- Да, да, рано е… - отвърна старецът, като набързо му разказа всичко.

- О, това е много, много лошо… много лошо… - завайка се Топчо. – Но аз ще ви помогна, доколкото мога.

С тези думи се наведе. Когато се изправи в пухестата си лапа държеше малки охлювчета. И като се обърна към дядо Коледа каза:

- Ето, използвай тези охлюви. Не губете повече време. Коледа е след няколко часа!

- Но как?– учудено извика Митко – те са малки и бавни…

Дядо Коледа потъна в минута мълчание. Ходеше напред-назад и почесваше мъдро бялата си брада. Явно мислеше… В следващия момент очите му светнаха и като погледна дясната си длан, възкликна:

- Прав е Топчо! Ще използваме охлювите! Ще ги направя големи и бързи с помощта на това – каза старецът, като посочи пръстена си - Сега се отдръпнете… деца… и зайци.

Речено-сторено, бързо завъртя пръстена и всичко потъна в светлина… Бе толкова светло, че нищо не се виждаше.

„ Я, когато е тъмно е непрогледно. Същото е и когато е много светло… Странно, явно, че за да виждаме трябва да стоим по средата между тъмното и светлото” – си помисли със светкавична бързина Митко.

Светлината леко започна да се разсейва. Тогава момченцето видя, как около него кротко пълзяха четири огромни охлюва с крила!

- Хо-хо-хо – весело извика добрият старец – магията стана. Хайде Митко, да тръгваме!

След минутки двамата вече бяха в шейната. Охлювите полетяха нагоре, като оставяха след себе си златисти дири…
О, Митко се чувстваше толкова развълнуван. Сега той беше помощник на дядо Коледа! Потънал в мисли не усети как стигнаха в неговия свят. Разбра, едва когато в далечината видя дома си и радостно извика:

- Хей, виж дядо Коледа... нашата къща!

Смяната на сезоните в Снежната страна бе променила всичко тук. Снегът, който помнеше от сутринта, вече го нямаше…Беше нощ, но лунната светлина му помогна да види, как короните на дърветата се бяха раззеленили, а земята под тях бе отрупана с новия им разпъпен цвят. На места жълтееше, на други – белееше, а хей там – розовееше. Едва ли обаче някой щеше да забележи, защото всички спяха в дълбок и сладък пред коледен сън. Даже и Луната, като ту се завиваше с облачните юргани, ту се отвиваше… „Явно и тя усещаше топлината” – си помисли детето.
Веселбата започна. Дядо Коледа дърпаше юздите, а охлювите му се подчиняваха, като приземяваха шейната върху покривите на къщите. После вадеше от джоба си голям списък и гледайки го, кимаше с усмивка или се мръщеше. Вземаше със себе си подаръците, завърташе пръстена и изчезваше, като не след дълго отново се появяваше, но вече с празни ръце. Митко винаги го чакаше в шейната.

- Сега ще спрем тук – каза белобрадия дядо.
Шейната кацна върху огромна сграда.

- Какво е това място? – попита озадачен Митко.

Старецът го погледна топло:

- Това е сиропиталище… Всяка година, освен подаръци, децата тук получават от мен и нещо много важно, то се казва Надежда!

След тези думи отново завъртя пръстена. Но този път не изчезна сам. Взе със себе си и Митко.

Вече бяха вътре. Дечицата спяха в топлите си легла, а елхата им вълшебно премигаше в тъмнината. Момченцето я приближи и под нея видя малки картички. Вдигна една от тях. И прочете: „Благодарим ти дядо Коледа! Обичаме те!”. Очите на малкия Митко се насълзиха. Дядо Коледа го видя. И в отговор топло го погали по главичката. Събра картичките, а на тяхно място постави весели подаръци. После бръкна в големия чувал и изкара от там голяма светлинна топка. Хвърли я високо над себе си. Стаята светна. „Колко красиво” – си помисли детенцето, а в сърцето му, сякаш запя славей… Почувства лекота и любов!

- Това е Надеждата, Митко… - обясни старецът. И след секунди мълчание продължи - Хайде, имаме още работа! Няма да се връщаме в шейната. Местата, които ще посетим са близо.

Вълшебният пръстен ги пренесе в детска стая. Там в леглото кротко спеше болно детенце, а над него зорко бдеше неговата майка. Тя не ги виждаше. Със сълзи на очи галеше косите му и се молеше на Бог. Дядо Коледа се приближи… прегърна жената, после детенцето, с думите:

- Ще оздравееш, мое малко ангелче!

Бръкна в чувала и извади от там звезди, като ги пръсна из цялата стая…

- Какво е това дядо Коледа?

- Подарих му здраве, момчето ми… утре сутрин детенцето вече ще е излекувано!

- Ти си много добър… - му отвърна Митко, като го гледаше с възхита!

И едва довършил изречението си се видя в друга стая. О, той познаваше това дете. Беше неговият съученик. Онзи, който му каза, че дядо Коледа не ходи при бедните деца. Какво ли щеше да му подари? Старецът сякаш му прочете мисълта и побърза да отговори:

- Той има играчки. От хубави, по-хубави. Ще му подаря нещо, което му липсва - сърце и доброта! Така повече няма да обижда, лъже, хока и хули… - каза старецът и положи дланта си върху сърцето на спящото момче.

Пъстра дъга огря стаята… Цветовете й бяха ярки…

- Това – каза старецът, сочейки дъгата – е символ на пречистената душа! – и продължи - Хайде, работата ни приключи! Но преди да те върна у вас, искам да видиш нещо.

Дядо Коледа пак завъртя пръстена и вече бяха в шейната, която с шеметна бързина ги върна в Снежната страна. Белобрадият старец се приближи до вълшебната елха и завъртя топката.Цялата магия се повтори. След секунди, под крачетата си, Митко отново усети влажния сняг. Зад себе си чу глас:

- Хей, хей жив съм!

Обърна се и видя Сърдитко! А до него от нищото се появи и Севернякът.
Ах, каква радост! Детското сърце преливаше! Затича се към тях и ги прегърна!
Единственото, което успя да каже е:

- Обичам Ви!

- О, и ние те обичаме, много! – отговори му топло Снежният Човек!

Дядо Коледа стоеше в страни и влюбено със сълзи на очи гледаше тази картинка.

После каза:
- Хайде Митко, след малко слънцето ще изгрее, трябва да се прибираш, но знай, че ние винаги ще останем твои приятели!

Момченцето понечи да отговори, но не успя, защото вече се намираше в топлото си легло. Първите лъчи на изгрева си играеха с прозореца, като го оцветяваха в алено… Странно, но не усещаше умора. Напротив, чувстваше се жив, пълен с енергия. А ако цялото пътешествие из Снежната страна се окажеше само сън? Пъргаво стана и тичайки към първия етаж извика:

- Мамо, Коледа е…!

И влязъл във всекидневната замръзна от изненада. Скромната им до вчера елха, бе богато украсена, а под нея блестеше коледен подарък – чисто нова златна шейна! До него видя писмо. Бързо го отвори. Там пишеше:

„ Честита Коледа, Митко! Благодарим ти, че я спаси! Винаги остани това, което си, съхрани искрицата вяра, доброта и надежда, които носиш в сърцето си и никога нищо няма да ти липсва!

От Сърдитко, Северняка и Дядо Коледа!

ПП: Сърдитко настоява да напиша това: „Малки ми приятелю, пази се от Слънцето!” ”

О, не беше сън! Не, не беше! Митко се усмихна! Струваше му се, че ще полети! Вчера искаше да пита дядо Коледа за толкова много неща. Но в цялата суматоха забрави, а и отговорите вече не го интересуваха. От цялото приключение бе разбрал, че не е важно дали си беден или богат, а какво сърце носиш и как ще избереш да изживееш живота си. Коледа не беше само подаръци…, а чудеса, вълшебство, мир, приятелство, доброта и най-вече любов!

КрАй!