ЖЪТВА

Ръж поле, узряла младост.
Слънцето обгаря своя път.
Ниже косите й във злато;
Жътва пее с уморена гръд.

Жътвари жънат класовете.
Пот тече от сърпът – роб;
Попива жадно във ръцете,
прегърнали пореден сноп.

И там…в полегналата ръж,
момиче сладко се усмихва.
Не вижда - плачещия дъжд,
в очите морни как пониква.

Сплете класовете на венец,
в жълто, галено безгрижие;
сложи там и нота от скорец,
Потъна погледа - в затишие.

И зрънце в мигом се засмя;
Грейна в него хлябът черен.
Дали не бяха сто зрънца?
Че животът вече е безмерен.

Славена Бозовайска