СПРИ!

Спри се! Не влизай в моя свят!
Чакай – добрата ми покана!
Той от слънце е излят…
И ще пари по ръката ти одрана.

Не вярваш ли? Стаил си бездна.
Черна, като ничия… душа.
И влязъл във светът ми –
ще изчезнеш –
...също дим, пленен от любовта.

Спри! Не влизай!... Тук е топло!
Толкова, че даже ще боли!
Замаян от човешката си гордост,
топиш се…, като снежните ели.

Остани си там… В светът окаян.
И знай, че жив си, но не си.
Тупти сърцето изпод рани.
Не влизай тук. Дорде, не полети!

Славена Бозовайска

ЗА "ПОСЛАНИЕТО НА РОЗАТА" И "ЛИЛАВАТА СТРАНА"

      Какво представлява книгата "Посланието на Розата". Желанието ми да попиша малко по този въпрос, се породи в мен от редица събития, случили се тези дни. Първо: нежеланието на издателството, което я издаде през 2013 год. да я редактира; Второ: Регистрацията й в Националния Регистър на издаваните книги, със тематика: поезия и драма, жанр: поезия. След писмено уведомление от моя страна, тази грешка беше коригирана от издателството; Трето: нежеланието на други издателства да я преиздатат, с обяснението, че съдържа разкази или че политиката им не позволява това, или че съдържанието й не отговаря на художествените им критерии.

Книгата "Посланието на розата"  приятели е далеч от поезията и драмата. Нейното съдържание не е за всеки, а за хората със сърце, вярващи в силата на душата, любовта, единното и в това, че не са само едно "човешко тяло" Тя не е просто разкази за живота ми, а една насока за личностно и духовно развитие. Обяснява света, като енергийна субстнация и връзката ни с него. Опитва се да обясни влиянието на миналото върху съзнанието на човек. Защо светът е разделен на добро и зло. Страхът, като енергийна съставка. Поставя въпросите за баланса, който лежи в основата на битието. Също кръговрата на фината материя - любов, благодарност, състрадание и на по-грубата - пари, имущество, вещи. За отговорността и клопките на положителното мислене. И много, много други. Съдържа и мои сънищата, представени като  приказки. Те описват други светове и  измерения, както и послания, че силата да градим живота си е в нас самите. След един такъв сън - "приказка", наречен от мен "Лилавата страна", който ще публикувам малко по-надолу, започнах да пиша.
      Всичко в книгата е пречупено през моя опит, обяснено просто и достъпно, а не със сухи приказки и духовни клишета, използвани в семинарите по личностно и духовно развитие. Искам да подчертая, че никога не съм посещавала такъв семинар и няма да го направя, т.к. мисля, че всички отговори са вътре в нас. Това беше и причината да я напиша.
      Да бъде полезна. Да носи любов, защото смятам, че колективната промяна  на съзнанието идва от индивидуалните трептения на всеки един човек. И не на последно място - да спестя едни 200 лева, които някои хора ще дадат за семинар. И досега е помогнала. На болни също. Затова и искам дабъде преиздадена - за да може да стигне до колкото се може повече хора. Тук липсва личната облага. Защото аз имам професия и то доста добре платена. Мотивите ми са много далеч от комерсиалните. И наистина щеше да ми е много удобно и спокойно, ако не се занимавам с всичко това и просто гледам собствения си живот. Но не затова съм тук. Вярвам, че всеки човек е роден с определена мисия. И да - това е моята. 
В сегашния момент смятам, че  синхронизацията и единомислието са важни, така че усещането за любов да бъде разпространено и малко по-малко да направи сегашната ни действителност едно по-топло и приветливо място. Както е написано и в началната страница на блога: "Аз не съм съгласна да живея в свят на войни, глад, болести и студенина"   

                                        ЛИЛАВАТА СТРАНА

  Ето, приятели, книжката вече е към своя край. Ще я завърша с едно много важно послание към вас. Това е посланието на лилавата светлина.
  Сънувах сън, вълшебен сън, всичко в лилава светлина блестеше! Явно време е дошло да разкажа тази приказка на вас- с добро! Озовах се в приказна страна, запознах се с хора, уж като нас, но с виолетови сърца! Светът бе с цвят на лавандула, мирис на свобода... Потопих се в багрите на тази Земя…Чувство на лекота, бавно се издигнах в небосвода с цвят на виолетова мечта. Около мен кръжаха други същества – огромни и красиви. Приличаха на ангели – без крила. Под мен се мъдрeха къщурки. Коминчетата пушеха, а хората в тях живота нижеха…Но дали виждаха като мен лилавия ден?
  Озовах се при тях. В къща – със стар праг. Посрещна ме жена, поклони ми се сама. Каза ми да седна и да погледна. На рафтчето събираше буркани.
-Ти ни трябваш. Можеш да направиш това – каза на мига - Земята има нужда от любов, тук събира я всеки, който е готов. В буркани я складираме, после в чудеса я трансформираме. Знаеш, но не помниш… - сълза от очите се отрони.
  Гледах старата жена и мълчах, не знаех какво да изрека. На вратата се почука. Бял вълк чакаше. Търсеше пролука…
-Няма да те пусна!

  Бях решена да браня до край този виолетов рай!
 Тогава случи се вълшебство…Белият вълк превърна се в човешко същество – сияещо в лилаво, слънчево облекло…До него стоеше жена – изящна, фина, сякаш фея, но без крила…Изливаше се от тях топлина…
- Мислиш ни за зли…, но дали ? Отвори ни да влезем…Ние не виждаме врата…Можем да минем през всяка стена…Но искаме покана…Сами не бива да идваме така…
Колебанието за миг се стопи. Сърцето ми препускаше, гореше в огън – виждаха се искри…Не казах нищо…Не докоснах вратата…Но и май не беше нужно, това беше очакваната покана свята! 
 
„ И влязъл в моя свят, спри…няма да те пусна!

Камбаните за теб звънят, а аз искам само да те гушна!”

  Лилавата светлина. Красива светлина на любовта - наша висша изконна природа. Наша същност, която ни е дарена, но и много често забравяна и пренебрегвана.

  Бог или Първоизточникът, или нещото, което ни закриля, е любов. Тя е в нас. Една нестихваща огнена стихия.

  Обичайте се! Във всеки миг, във всеки час, във всяка минута. Обичайте себе си, обичайте хората около себе си. Обичайте живота, обичайте красотата. Обичайте, просто обичайте….

  Погледнете в сърцето си. То ви обича. Там е топло, спокойно. Там е раят. Можете да пуснете целия свят вътре – има място. Любовта е безгранична, пътува през времето и пространството. Не се уморява, не се оплаква, не съди.  Дарява живот. И просто обича!

  Магията и вълшебството са в нас, просто трябва да ги пуснем навън.

  Бъдете себе си и се споделяйте с другите всеки миг от своето съществуване, защото цялото е любов. То се твори чрез нас.

  Какво му трябва на човек, за да е щастлив?

  На мен - здраве, топло семейно огнище, милувка, добра дума, протегната ръка. Всичко това се събира в думата Любов! С главна буква!

  Преди време бях направила списък с желания към Вселената. Този списък вече е овехтял, но все още виси на шкафчето ми.  Едното от желанията ми бе и все още е – „ Да направя света по – добър”.

  И няма да се спра. Може да падам, да ставам и пак да падам, може понякога да пълзя, да моля, да крещя, да плача, но ще извървя своя път с гордо вдигната глава.

  И знам, че в края на пътя си, макар и уморена, ще видя един омайно красив свят, окъпан в лъчите на обичта, добротата, състраданието и всички онези прекрасни качества, които ни правят хора.

Обичам Ви!

Ако знаехте....

Ако знаехте колко Ви обичам,
чак думите заглъхват от това,
пъстър свят изпълнен с грижи,
но една е любовта...
Ако знаехте, че слънцето аз
бих свалила и на всеки подарила,
по един лъч топлина,
да огрява Вашата душа...
Ако знаехте, че бурите са ми
сестри, ураганите - побратими,
в час бих ги призовала,
да ви върнат силата заспала...
Заради Вас бих крещяла,
плакала и се смяла...
Ще се превърна в златна светлина,
Вселената ще разтреса със силата
на Любовта....
                   Ако знаехте.....

 
  Книгата "Посланието на Розата" я има в spiralata.net и е свободна за теглене и ползване.

http://www.spiralata.net/s.php?SearchType=2&find=%CF%EE%F1%EB%E0%ED%E8%E5%F2%EE+%ED%E0+%D0%EE%E7%E0%F2%E0

Извинете ме предварително за неточностите по оформлението й.

 

АНГЕЛСКА СЪЛЗА

Крилете, вече уморени.
Връз онзи прашен стол.
Бродят образи студени,
и…тихо плаче…Ореол.

Облаци крият звездите.
Оплитат със ласо душа.
Останах само със дните,
на моите морни крила.

Боже - дай ми безмерна,
вяра в Човека от кал.
Нощта е толкова- черна,
боде като парен кинжал.

Не спирай - синия полет.
Крилете съший със луна.
И виж как в нощите голи
отново съм...ангел-жена!

Славена Бозовайска

СЪНЯТ НА МРАКА

Стрелките се гонят в шеметен бяг.
Нейде е нощ... Проблясват звезди.
Луната отпуска златния впряг -
на жълти прашинки, нощни съдби.

Сипят се долу - със облак в трева,
потънала сладко във образ на сън.
Стъпвам по нея… Сънува керван,
от боси минути до цветето в трън.

Тръни от нежност - капчици в дни,
керванът, блажено чезне…в покоя.
Секундите - тихост се сливат с очи,
в които немее…измислена гордост.

Звън на камбанки. Щурецът постла,
онази лирична мелодия - есенна -
а изгрев разрошен, със него запя,
плъзна се охлюв. Из сънена бездна.

И ден се гмурна в сънят от целувки,
керванът събуден, все тъй си върви.
С минутите боси и синкави люляци,
часовникът спря. И мракът - прости!

Славена Бозовайска

НЕВИДИМИТЕ ЧУДЕСА

 част от "Посланието на Розата", Славена Бозовайска

Искам да попиша малко за вълшебствата и странностите на света, които са невидими за очите. Това мое желание е породено от думи на моя приятелка и сестричка – Дани Прокопиева, с която се запознахме във Фейсбук, а после и на живо. Когато съм тъжна Дани ми казва – „Славейче, защо не вярваш, ето - ти имаш реални доказателства за чудесата, виждаш ги, а някои хора вярват на сляпо! ”

И днес, като се събудих си казах – „ А може би трябва да споделя с хората...”

Знам, че много от нещата, които ще напиша няма да бъдат разбрани от всеки, а някои от вас може да ме помислят за луда, но както казва Дани – „ ...Че ти вече не свикна ли? ” E, да, май свикнах.

Историята започна, когато се родих. Нищо не помня от моето детство, освен това – в съзнанието ми е останал спомен, как всичко ми изглеждаше странно – тялото, хората, децата в детската градина, после в училище.

Всичко, всичко...Чувствах се като изгубена, незнаеща,светът ми бе чужд, непонятен. Когато тръгнах на училище, децата бягаха от мен. Не можех да си го обясня, но и не ме притесняваше особено.

И ето, стигнахме до 1987 год. Тогава от училище ни заведоха в един музей – гледах старинни прибори, накити, облекла...След това посещение нещо се промени. Не можах да спя цяла нощ. На следващия ден трябваше да предаваме хартия за вторични суровини. Взех си пакетчето, което майка и татко ми бяха приготвили и тръгнах към училище. Но не бях на себе си. Светът беше различен. Аз бях различна. Не стъпвах, а все едно летях. Уплаших се, но нямаше на кого да кажа.

Представяте ли си ако бях казала на майка си – „ Мамо, като стъпвам, все едно летя… ” Тя щеше да се усмихне и да каже „ Ами лети си…”

По-късно разбрах, че именно през тази година е проведена Хармоничната Конвергенция. За тези, които не знаят какво означава това, ще поясня – преводът е на Мая Райкова :

„През 1987 г. Хосе Аргуелес стартира кампанията за Хармоничната Конвергенция "от уста на уста", призовавайки 144-те хиляди "Танцуващи със Слънцето" да се съберат в близост до свещени места на разсъмване на 16 и 17 август и да "отворят Портала на последните 26 години от 5125-годишния Голям цикъл от календара на Маите, ера на безпрецедентна промяна и подготовка за нов еволюционен цикъл на Земята. През 2013 година ние завършваме тези 26 години на подготовка за Зората на Ноосферата и поставяме началото на Златния век за човечеството.

Хармоничната Конвергенция през 1987 г. е чествана в света от десетки хиляди,

ако не милиони хора и за първи път човешките същества едновременно координираха своите молитви, медитации и обреди в свещени места по цялата планета. Това беше първата проява на работа в мрежа към обединяването в колективна синхронизация. Много хора свидетелстват за значителни промени в съзнанието си и преориентация в житейските си модели. ”

И така – това беше първата странна случка в моя живот.

След това времето си минаваше, минаваше и ето, вече завършвах училище. Случилото се тогава промени живота ми завинаги.

Легнах да спя. Майка ми и баща ми бяха в другата стая. Спомням си, че мислите ми започнаха да се реят. Много обичах, когато си легна да си казвам, че всички хора около мен са добре. Един по един ги виждах как сияят от щастие и така заспивах спокойна. Но не и тази вечер. Както си лежах, бяла човешка фигура, по-скоро - сияеща човешка фигура се изправи пред мен. Как не припаднах от страх- не знам. Успях само да извикам баща си, веднага дойде, а фигурата изчезна. Оттогава не мога да спя на тъмно. Кой ли беше това, или какво – до ден днешен не зная, само предполагам.

И така, лека-полека, нещо сякаш ме тласкаше към това, което трябва да правя.

Като студентка ми попаднаха книгите на Луиз Хей и Робърт Монро. След техния

прочит, приятели, нещата вече не бяха такива, каквито са. Бях на моя територия.

Тогава започнаха и вибрациите, които продължават и до днес. Понякога са леки, приятни, оздравяващи – след тях се чувствам като преродена. Но понякога са тежки, схващащи и страшни...Много страшни. Те са подобни на това, което описва Робърт Монро в книгата „ Пътуване извън тялото” :

 „ ... Започна някъде около две минути, след като легнах да спя. Този път, твърдо бях решил, че ще го изживея, за да видя какво става, вместо да се боря да се освободя от това състояние. Както си лежах, чувството започна да бушува в главата ми и пропълзя по цялото ми тяло. Бе повече вибрация, отколкото трептене...Усещах го повече като електрошок ”.

Ето това са моите вибрации, с тази разлика, че понякога аз се схващам и е много трудно да стана. Трябва ми време, в което страхът ме схваща още повече. След поредно такова изживяване реших, че ще открия причината. Нямах профил във Фейсбук – бях го изтрила преди шест месеца – и нещо сякаш ме накара да си направя пак. Така се запознах с Мартина Генкова, която за първи път публикува „ Посланието на розата”, с Дани Прокопиева, която не спря да ме подкрепя през всичките тези две години и с много, много други прекрасни хора. Е, сега наистина вече се чувствам като у дома си.

Бях прекъснала медитациите, тъй като мислех, че те са причина за вибрациите.

Започнах отново да медитирам. Чувствах се добре, като изключим лакатушенето между двата полюса на емоциите, което, сега, мисля е нормално за човек, който започва да се рови вътре в себе си . И тогава светът около мен започна да се променя.

По Коледа пътувахме със съпруга ми към Горна Оряховица – тогава бях удивена от огромните шестоъгълници, които ме заобикаляха. Първо бяха лилави, после станаха зелени. В небето се появиха светлинките, аз им казвам „Светулки”.

Представляват малки светлинки, които обикалят хаотично. Понякога се блъскат една в друга, все едно са изгубени и не знаят къде отиват. Те са навсякъде – над дърветата, около къщите, ами с една дума – навсякъде. С тях живея и до ден днешен. Спомням си, че когато се появиха, много исках да узная какво представляват, постоянно питах. Сещам се за случка, в която даже се опитах да ги снимам, но не се получи. Попитах мой приятел защо не мога да снимам светулките!? А той отвърна –

"Защото апаратчето няма сърце ."

Появиха се и сенките – прелитащи и отлитащи нанякъде.

Появиха се и лилавите светлини, които започват да обикалят стаята, само една минута, след като се отпусна. Появиха се и вибрациите в небето. Те са много красиви –оформят големи цветя.

Започнах да пиша стихове – което също мисля, че е чудо.

Ами, общо взето, дано не съм изтървала някое чудо – но Дани е права –

„Вълшебствата са навсякъде около нас.” Само трябва да имаме вяра и сърце, за да ги видим.

 

ЛОТОСЪТ

Бавно разцъфва кристала,

побрал се във чисто небе.

Лотосът… плува във рая,

немеят листенца. В сърце.

Беззвучие, нота от камък,

мечтае за смисъл- Живот;

И диша там поривът ярък,

високо...над облачен свод.

Рисува безмерно обичане;

прошката скрита във гроб,

отравя се в леко политане;

Свободен е клетникът роб.

И вече е святост във образ;

Слял се - със росни цветя.

С пчелата…от алена роза,

твори покой, в тленността!

Славена Бозовайска

картина - Жулия Минева, Арт Виталика

 

ОТКЪДЕ...

ШЕПОТЪТ НА ЗОРАТА

Шепти ми зората. Нашепва.

Приказка с име: Любов.

Плътно мечтание…леко,

диша със изгрева нов.

Шепне ми, шепне в посока.

Там до скалистия бряг,

как рее се гръд - синеока,

с блещукащи мисли от прах.

Още шепти ми… как горе,

звездите - заспиват във рая.

В сянка на слънчева гордост,

пазят нощта… в златна стая.

И пак шепти ми…нашепва...

с думите влажни, измислени.

Сипещи цветности шепотни,

мигове - златно разлистени...

Славена Бозовайска

СКРЕЖ И ЛЮЛЯК

Помниш ли - първата ни среща.
Навън е студ. Навява сняг.
Крият се снежинките из вежди;
и топлят се със глътчици коняк.

А ние с теб в една безбрежност,
сърцата - в шал…от нежността,
се люшкаме в кристална мрежа,
потънали - във шепотът - мечта.

Скрежът - впива се във кестени.
Диплите им - гънат се във мраз;
А топли бяха…тези бели вечери,
зрънце в пещ… Във снежен час.

Вляво пък под плачеща висулка,
притихнали са влюбени сърца…
Старецът...в ръцете със цигулка,
нежно гали…своята жена.

Ти дълго гледа тях... А после мен.
С пръсти във косите ленени…
И с люлякът разпъпил се във ден,
все тъй в едно сме още сплетени.

Славена Бозовайска

ВЯТЪРЕН СВЯТ

Аз съм владетел. На вятърен свят.
Птица - поет с вълшебен оркестър.
Музика свири в сърцето без свян;
Стича се влажно по есенен кестен.

На воплите дъжд. И бурния грохот.
На морския бриз…И скалния блян.
Щурецът в трева, с момичето босо,
свило във пръстите пролетен дрян.

Дори и звездите златеят се ръжени,
със нежен воал над храм - планина,
спускат луната по стълбица въжена,
с трепетни мисли докосват... жена...

И всичко е музика… Аз диригентът.
В сърцето…от въздух и огън и смях.
От хиляди звуци - там слиза небето;
Стъпва на пръсти…По ноти от прах.

Славена Бозовайска

КАПЧИЦА ДЪЖД

Премигна окото.
И стече се - капчица дъжд.
По зеница,
побрала във пазва света.
Търкулна се кротко.
По път,
към сърцето – жълта липа.
Мислите двойно завързани,
цъфнаха в две хризантеми;
Птиците…някак забързани,
запряха се. В пъстри поеми.
Премигна окото.
И стече се – капчица дъжд.
Обля Земята в сълза…
От нея покълна новата ръж,
със ален изгрев в дланта.
И вече е топло, даже е леко;
Душата безплътна - е в рай.
Капчица дъжд…
И някак си всеки,
потъна… във розов безкрай!

Славена Бозовайска

ДВЕ ОЧИЧКИ

Трябва ли те... болка да усещат,
двете мънички очички,
които със любов посрещат –
дните парещи… и малки птички.

Очички на невинност, още вяра,
чрез които тайно срича Бог.
Добрата им следа без мяра,
се оглежда в погледът ни... строг.

Две очички – букви не изписани,
в сълзите, радост, скръб и зов.
Боли, а думите изстинаха…
в края на стихът ми,… тъй суров!

Славена Бозовайска

С МИРИС НА ЕСЕН

Мирис на есенно грозде.
Вино със цвят на розе…
сбъднато клонче на лозе,
и зрялата чепка в ръце.

Есен примамлива, взела,
от облакът…- своя ездач,
в стихове злато е вплела,
и шепотни думи по здрач.

Есен по влажни поляни,
в стъпки на златни листа.
Вятърът гуши се в тайни -
със ябълка… пълна луна.

А аз... във тази картина -
съм жълта, есенна птица.
Вземи от мен половина,
от волния полет над жица.

Славена Бозовайска

ДНЕС СЪМ...

Днес съм звън във мрачно утро;
Лъч… в сковаващия мрак;
Лик на радост, зрънце в чудото;
Вляло трепетното слънце в мак!

Днес съм повече от изгрев;
Родил душата си… в едно море;
Днес съм повече от всичко,
което може с думи да се изрече!

Днес съм приказка – безкрайна;
Със пъстри нишки - небеса; 
Шепнеща в сърцето тиха тайна;
Това съм днес – Просто свобода!

Славена Бозовайска

СИРАЧЕТО

Малко сираче… Самотно небе;
в очите си сини събрало света,
и вечер там над тихо море,
рони то зной от далечна звезда.

Лута се с ноти, поеми отнесени,
птици сребристи и куп тишини,
падат в солената песен със есен,
жълти листенца във сиви мъгли.

В дланите свило черна филия;
Хлябът препечен, жертва на ден.
Коматчето стиска; Да има за тия,
дето - не спят в коприна и лен.

За тези, дето кристално достигат,
звездните вечери,… само с ръце,
а пареща, болна, злостна коприва,
до кокал е смъкнала кожа – дете…

А беше… малко, невинно сираче.
А само как силно любеше ден!
В очите му, тъй за пробито петаче,
изгрев рисуваше - нея, тебе и мен.

Славена Бозовайска
картина - Акиана Крамерик

ЖЪТВА

Ръж поле, узряла младост.
Слънцето обгаря своя път.
Ниже косите й във злато;
Жътва пее с уморена гръд.

Жътвари жънат класовете.
Пот тече от сърпът – роб;
Попива жадно във ръцете,
прегърнали пореден сноп.

И там…в полегналата ръж,
момиче сладко се усмихва.
Не вижда - плачещия дъжд,
в очите морни как пониква.

Сплете класовете на венец,
в жълто, галено безгрижие;
сложи там и нота от скорец,
Потъна погледа - в затишие.

И зрънце в мигом се засмя;
Грейна в него хлябът черен.
Дали не бяха сто зрънца?
Че животът вече е безмерен.

Славена Бозовайска

ЖЪЛТА РОЗА

Тихи стъпки... Дом на радост.
Криеш дланите в нощта.
И пак, тъй тих до мене лягаш,
със жълта роза във ръка.

В очите ти - чете се обич;
В сърцето ти е извор - синева;
Въздух капе, някак розов,
а в жълт пастел е моята снага.

И златно стича се от облак;
По листенце с пламнала душа;
птиците ми спират - мокри;
Да се скрият в жълтата страна.

А аз… не искам вече нищо;
Станах в пепел… От страстта;
Вятър шепне, тъй лирично;
И видях във жълто - Вечността!

Славена Бозовайска

СЛЪНЧЕВО ЛУННА

Слънчеви зайчета тичат.
Гонят се. Правят салта;
А вятърът, тъй неприлично,
наднича под пъстра пола.

Дърпа ми шалът с пайети,
Вятър - немирник е той!
И някак ми шепне с небето,
приказка с името: „Зной”

И виждам в лилаво отвъд
лекокрилите птичи дъги.
Облаци меки, правят ми кът,
към влюбени звездни очи.

Под мене земята скалиста,
никне в омайни петунии.
И сипят светло сребристо,
по пътя ми слънчево - лунен!

Славена Бозовайска

В ПАРКА

Пустеят пейките самотни.
С тъжни,…празни сетива.
В затишието, дирят полет,
и шепотът на белите пера.

Капки дъжд обливат рози.
До вчера – с алени коси;
Рими гънат се във проза,
думите във влажните очи;

И ето там. Под суха вейка,
ти ме чакаш… В тишина.
Сам. На тази пуста пейка,
студът отпиваш с топлина.

Погледът ти - спира вятър,
в снопът есенни листа,
свит в покоя на дланта ти,
влюбен в мене…Пролетта.

Тънат стъпките във кестен.
Сърцата - в пулса на едно.
Луната пише нова есен –
Аз и ти под цъфнало дърво.

Славена Бозовайска