автор: Славена Бозовайска
Ема беше малко, русокосо момиченце
на около седем годинки. Живееше в къща, разположена в близост до океана. Бе
любознателна. Дори и най-дребното нещо й правеше впечатление. Добрите, големи
детски очи често се взираха в огромния син океан, в опит да разберат тайните
му. „ Цял един друг свят… Кой ли го е създал?” – с възхита си мислеше
момиченцето.
Бащата на Ема беше рибар. Когато
вечер се връщаше вкъщи, носейки риба, Ема не пропускаше да го попита:
-
Тате, защо
ловиш тези рибки?
-
За да се
храним, Ема – отговаряше баща й
Очите на детето се насълзяваха и
тихо отговаряше:
-
Но те не
могат да живеят без вода и когато ги уловиш – изпитват болка, а след това
умират… Не можем ли да ядем нещо друго?
-
Всичко в
живота е кръговрат. Едно нещо е храна за друго.
-
А защо
трябва да е така? Виж очите им – те са тъжни…
Тогава, тайно от баща си, бъркаше в
кофичката вадеше две, три рибки и ги пускаше обратно в океана, с думите:
„Живейте… мои мили рибки”. Така заспиваше спокойна.
Днес се събуди рано. Толкова рано,
че изгревът още не се беше показал.
Облече се и въодушевена извика:
-
Тате, тате,
сънувах, че мога да говоря с рибите!
Баща й, приготвяйки се за днешния
риболов, набързо й отвърна:
-
Човек не
може да говори с рибите.
-
Откъде
знаеш? – настоятелно попита детето.
-
Знам. Аз съм
ти баща, а бащите знаят всичко. Ти защо стана толкова рано?
-
А може би не
знаеш всичко. Рибките, които спасявам тайно от теб тази нощ ми казаха, че съм
им нужна. Викат ме. Затова станах толкова рано – отговори Ема и без да чака
отговор изхвърча навън.
Излезе на плажа. Зората вече се
подаваше и целуваше морето. Небето пъстрееше, сякаш се радваше на новия ден. И
Ема изпитваше същите чувства. Вярваше в съня си и беше в еуфория. Рибките
трябваше всеки момент да пристигнат. И да… ето там в далечината съзря нещо. То
се приближаваше все повече и повече. Бе голямо. Странно. Не приличаше на малка
риба. Но не й се наложи да се чуди дълго. След малко нещото беше вече при нея.
С удивление в образа му различи делфин.
-
Здравей, Ема
– каза той.
-
Ема беше
толкова въодушевена, че забрави да отвърне на поздрава, вместо това удивена
възкликна:
-
Иха, знаех
си, че можете да говорите! А рибките – те могат ли?
-
Разбира се,
че могат!
-
Татко каза,
че хората не могат да разговарят с водните обитатели.
-
Това не е
вярно – заклати глава делфинчето – всеки човек може, но трябва да се вслуша в
сърцето си. Хората могат да разговарят дори и с растенията! Няма нищо
невъзможно!
-
А защо ме
повикахте тук? – запита Ема
-
Ема, ти си
любознателно момиче, отдавна те наблюдаваме, обичаш океана… Искаше да знаеш
тайните му, нали?
-
Да, да,
искам разбира се… - радостно отговори момиченцето.
-
Ние
делфините не сме от тук Ема. Преди много, много време, толкова много, че още не
е съществувал Човекът, сме дошли от далечната звезда наречена Сириус. Обитавали
сме, както водата, така и сушата. Тук с
нас са се установили и същества от други звезди. Всички те, заедно с нашите
предци са живели в мир и разбирателство и са създали човешката раса. Но някои
от тях не били с чисти сърца. След появата на Човека, станали егоистични.
Силното им желание за власт и надмощие, накарало доброжелателните делфини да се
отдръпнат в сините води на океана и отдалеко да помагат на хората. Чрез
звуците, които издаваме поддържаме хармонията на Земята.
- Кои са
тези лоши същества?
-
О, те идват
от звездата Рептилия. Знаейки, че продължаваме да помагаме, в момента умишлено
замърсяват водите. Много мои братя и сестри по собствена воля напуснаха тази
планета… Но на мен ми е мъчно за хората, Ема. Те не са виновни…
-
Тате казва,
че тук всяко нещо е храна за друго… - въздъхна момиченцето.
-
Не, не
трябва да е така. Преди, в миналото, всички земни обитатели са живели в мир и
единство…
-
А аз какво
мога да сторя? – умислено запита Ема
-
Трябва да
вземем диаманта, скрит в мидата на съня! Той ще пречисти водите.
-
А къде се
намира?
-
В нашия
океански свят… Но ние водните същества за съжаление нямаме ръце и не можем
сами да се справим с тази задача.
Момиченцето
помълча, а след това удивено извика:
-
Но аз не
мога да дишам под вода!
-
Баща ти си
мисли, че хората не могат да разговарят с рибите, но ето че могат. Не
подценявай силата на сърцето си Ема! Пак повтарям: Няма невъзможни неща! Хайде,
ела… Аз ще те заведа.
И като каза това, делфинчето
грижовно подаде перката си. Ема я пое. Направи една крачка, втора, трета.
Водата вече я покриваше наполовина. След още няколко крачки стигаше до врата й.
„Аз мога! – помисли си Ема – не ме е страх”. И решително направи последната
крачка. Вече бе под водата. Пое дъх. И чудо! Тя наистина дишаше. Радостта й
беше толкова голяма. Сега щеше да разгледа всичко с най-малка подробност. Горе
в нейния свят, слънцето вече се усмихваше, а лъчите му нежно галеха океана,
като се сливаха със синята му душа. Бе много красиво. Докато вървяха вляво от
тях мина пасаж риби. В малките си перки държаха куфарчета. Техен водач бе
голяма шарена морска звезда с бомбе на главата.
Ема се обърна към делфинчето:
-
Накъде са
тръгнали?
-
Бягат Ема,
течението разнася мръсотията. Търсят по-чист дом за тях и децата им…
-
Тъжно, много
тъжно – въздъхна момиченцето.
В този момент, морската звезда явно
чула разговора, изведнъж спря. Бе малко смешно, защото внезапното спиране,
предизвика отзад лавинообразна катастрофа, при която задните рибки се сблъскаха
с предните. Мая се засмя.
-
Къде
отивате, трябва да плувате с нас. Движите се в грешната посока. Там на където
сте тръгнали водата е отровна!
-
Да, знам… -
тъжно отговори делфинчето. Но сме решили да отворим мидата на съня…
-
О, много
благородно… Виждам, че и човешко дете има с теб – усмихна се звездата. Бихме ви
помогнали, но бързаме. Час по скоро трябва да намерим нов дом…
-
Отивайте,
ние ще се справим! – подкани ги Ема.
Тя наистина
бе убедена, че ще се справят! Тази задача й се струваше толкова лесна… Кой не би успял да вземе диамант от мида?
-
Е лек път ви
желая! – се провикна морската звезда, като побутна леко бомбето си.
-
Успех,
смелчаци! – обадиха се и рибките и като раздвижиха телца поеха по пътя си в
търсене на нов подслон.
Малкото момиченце и делфинчето продължиха по тясната океанска пътечка, която
щеше да ги отведе до мидата на съня. Любопитното детенце нямаше търпение да
узнае колкото се може повече за произхода на океанския свят и неговите
обитатели и като се обърна към своето водно спътниче, помоли:
-
Делфинче,
моля те, кажи ми повече за вашата звезда Сириус.
-
С радост ще
ти разкажа. Сириус е най-ярката звезда на небето. Понякога когато не мога да
заспя, изплувам на повърхността и я наблюдавам. Свети в синьо-бяло сияние.
-
Иска ми се и
аз да я видя.
-
О, аз мога
да ти я покажа и тук, нищо че сме много, много надълбоко.
-
Но как? –
учуди се момиченцето
-
Вълшебство,
Ема… - каза делфинчето и махна с опашка. В този момент водата сякаш се раздели
на две и пред тях оживя магията на звездното небе. Сега, хиляди звезди се
оглеждаха в детските очи. Делфинчето вдигна перка и посочи най-ярката от тях.
Ето това е Сириус. Намира се в съзвездието „Голямото куче”.
Ема гледаше с възхита. Колко много
звезди. И всяка една от тях трептеше по свой си вълшебен начин. Струваше й се,
че пеят… Да, дори чуваше музика…
-
Звездите
пеят ли?
- Да… пеят…
всяка планета има свой глас – усмихна се делфинчето, - но Ема, сега трябва да
продължим пътя си.
И казвайки това, отново махна с опашка.
Звездното небе се скри, а пред тях отново се ширна океанското дъно.
Ема бе малко разочарована, но
наистина бе време да вървят. Сега тя имаше мисия – да спаси океана! Затова
замълча и се съгласи.
С всяка стъпка водата ставаше все
по-мътна. Миришеше лошо. Дишаше се трудно. Вляво от тях се простираха огромни
цветни коралови рифове. Величествените корали отразяваха слънчевата светлина и
блестяха, сякаш бяха покрити с безброй малки пъстри диамантчета. Водата
около тях бе чиста и светла. Ема се приближи. Да… тук се дишаше
толкова леко. Започна да ги изучава. Тогава чу глас:
-
Здравей,
Ема! Добре дошла в нашия свят!
Гласът
идваше от жълто-червеният корал вляво от нея.
-
Здравей и на
теб, коралче! Как я карате? – весело отвърна Ема.
-
Пречистваме
водите, но с всеки ден става все по-трудно.
-
Ние сме
тръгнали към мидата на съня – намеси се делфинчето.
- Да, мълвата
за това вече се разнесе. Рибите не могат да пазят тайна – усмихна се коралът и
продължи – ние, коралите обсъдихме и решихме да ви помогнем. Ще е трудно да
продължите. Водата нататък е много мръсна. Ема, откъсни от нас и ни сложи в
джобчето си. Ние ще чистим пътя ви, така че да можете да дишате.
Малкото момиченце се съгласи.
Протегна се и откъсна малки коралчета. Постави ги в джобчето, хвана делфинчето
за перката и тръгнаха. Да, жълто-червеният корал беше прав. Вече се дишаше
много по-леко. Все едно се намираха в балон. Вътре в него водата бе прозрачна и
чиста, а отвън се ширеше мрачната и сърдита, отровена океанска бездна.
-
О, вече сме
близо, ето я мидата! Бързо! – възкликна делфинчето.
В този момент водите се раздвижиха.
Черна сянка закри и малкото слънчеви лъчи, които бяха успели по някакъв начин
да пробият тъмнината. Бе огромна риба –
меч. Тя се спря пред двамата приятели и им препречи пътя. В очите й се четеше
злоба. Беше повече от ядосана:
-
Къде сте
тръгнали! Не можете да минете! Няма да вземете диаманта!
С тези думи се обърна и удари силно
делфинчето с опашката си. То изхвърча от светлия балон и падна в лапите на отровните
води. Ема извика уплашено. Втурна се към приятелчето си. Видно бе, че е в
безсъзнание и му е нужна помощ! Но яростната риба-меч се изправи и отвори
голямата си уста, в опит да я погълне… А сега? Вече беше изгубила надежда,
когато нещо блъсна огромната, зла риба и тя падна в несвяст. Ема се обърна и в
лицето на спасителите си видя малките си приятелчета – рибките, онези които тя
самата години наред бе пускала на свобода, тайно от баща си. Да, ето там бяха и
вчерашните три пъстро перки. Но нямаше време да се зарадва. Трябваше да види
делфинчето. То все още лежеше безжизнено на твърдото океанско дъно.
-
Делфинче,
делфинче… - извика Ема през сълзи…
-
Не отговаря,
направете нещо! Моля Ви! – обърна се тя към рибите и побутвайки го продължи
настоятелно да го вика – Обичам те делфинче,
хайде стани…
Ема беше отчаяна. Силна болка
проряза сърцето й. В този момент се сети за думите на делфинчето: „Няма нищо
невъзможно”.
-
Няма нищо
невъзможно! Няма нищо невъзможно! – повтаряше тя.
Топла сълза се стече по бузата й и
падна върху безжизненото телце, в опит да го сгрее… То сякаш леко се раздвижи. Да. Не и се
струваше. Наистина се движеше…
Делфинчето
се надигна и топло погледна момиченцето:
-
Да, Ема…
Няма нищо невъзможно! И аз те обичам!
Ема подскочи
радостно, беше повече от щастлива и нежно прегърна приятелчето си:
-
О, така се
радвам, че си добре!
Рибките
стояха отстрани и с насълзени очи гледаха тази трогателна картина.
-
Добре съм,
да… Вземи диаманта, хайде… ето там… - подкани я делфинчето.
Мидата на съня бе на няколко крачки
от Ема. Тя се приближи и леко я отвори. Вътре съзря диаманта. Беше повече от
красив. Приличаше на хиляди слънца събрани на едно място… Извади го и го пусна
да плува из океанската пазва… Тогава се случи чудо. Светлината от диаманта
започна да се разпростира все повече и повече, като обхвана целия океан. Мръсната доскоро вода се избистри, оживя… Ароматът на чистота нежно
галеше нослето на Ема. Навлезе в него и цъфна… в красива детска усмивка.
-
Браво, Ема –
океанът е спасен! – зарадва се делфинчето.
Ема не каза нищо. Беше щастлива,
толкова много, че думите й се губеха. Нямаше търпение да разкаже на баща си. А
дали той щеше да й повярва?
- Бързо делфинче, трябва час по скоро да се прибера… иска ми
се да кажа на всички какво се случи!
Делфинчето я погледна и като я
хвана за ръчичка я поведе обратно към дома й.
Не след дълго беше вкъщи. Баща й се
занимаваше с днешния улов. Тя погледна безжизнените рибки… , усети как
еуфорията в душата й се смени с тъга и обръщайки се към баща си, каза:
-
Тате, няма
нищо невъзможно!
