Земята мигом се втвърди.
Из под сянката на дрешник,
чу се глас… – „Мълчи!”
Сведоха глави човечета…
Куршумите летят без глас…
Желязото в сърце разсечено,
сля се със кръвта във транс.
Свещник – знание – немее,
под звуци на пороя – гол.
Дантела - свлече се, простее,
връз прашния, самотен стол.
Вънка спи стоманен мъж.
Небето твърдо е обречено.
И ти ли бе под този дъжд?
Сърцето в камъкът е вречено.
А може би искаш горещо...,
да светят в покоя звездите.
И слънце - в застинали свещи,
да грее… отново… в очите!
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар