СБОГОМ МОЕ МОРЕ

Сбогом! Сбогом, мое море.
И така… До… другото лято.
Когато вълната ти спре –
в нозете ми –
                  слънчево-златни.

Сега заспи ти… Поспи!
Далеч от гласът на прибоя.
Светкавица бясна в очи –
дето снощи отнесе... покоя. 

Заспи и сънувай – приятел…
По пясъкът мокър – дете.
Сънувай как гларус ласкател,
гали вълните топли с криле.

Чакай ме. Знай, ще се върна.
Със юнските кичести дни…
Когато във мида е скътана –
синя надежда и обич в мечти.

Славена Бозовайска

МАШИНА ЗА ДЪГА

На тази планета и трябва дъга.
Над нея красиво да свети!
Моля, вземете машината – тя,
рисува - със страст цветовете!

Тъй покрива небето ни синьо,
с контур от облак - вълшебен.
Влива покоя във бурите сиви,
със полет на славей - лечебен.

После е лесно…Цветна магия.
Миг във Вечност преместен.
Ноти на радост. Волна стихия,
под звуци на пролетен кестен.

Хайде, вземете си тази машина.
Рисува със пръсти дъгата.
Скрита е тя...под пух перушина,
на топло – дълбоко… в сърцата!

Славена Бозовайска

ВЕЧЕН ПОРИВ

Един омаен романтизъм,
с доза жива, тлееща луна,
във тунела с магнетизъм,
изход дири... към света...

Свят – портрет разрошен,
дори във черно-бял анфас.
Отключено сърцето босо,
влива се - във златен клас.

Никнат ръцете в теменуги.
И завит в покоя – Тишина –
стихове мълви… на други,
този вечен порив – обичта! 

А тунелът..., вече ясен...,
шепне ми... със топъл глас.
Чувам стъпките си кратки.
Цветност. Обич. Дом. И аз!

Славена Бозовайска

СТЪПКА НАПРЕД

(посветено на Даниела Прокопиева)

Стъпка напред към топлото лято,
с китен букет от мечти.
Зрънце любов. Изгрев приятен –
звън китарен лети…

Черния ъгъл... в мигом обърна –
своята светла страна.
Лунна дантела сля се със бързей,
и някак… светът побеля.

Часовникът сънен там от стената,
отново минути брои.
Но не от тези, които все бягат –
а нови – със куп тишини.

Стъпка напред към топлото лято,
тъне във мекост Земя.
Поляната тучна рее се в младост,
буди се… спяща роса.

И тази картина приятелю ведър –
аз за теб съчиних.
И виждам как събираш планети,
със Бога в сърцето, тъй тих!

Някой ден, знам ще се срещнем –
в един по – топъл свят.
Пеят звездите... Мигат… горещо...
Стъпка напред! –И вече сме там!

Славена Бозовайска

Осъждане...болка...прошка... спасение...
Прошката...толкова близо... и толкова далеч!


***
Каза сърцето: „Убиец!”
Умът разсича дълбоко.
Всички пориви свидни.
Свива вени… жестоко!

Крие във дрямка очите.
Дири тихо прикритие.
Кратко – „обичам те” –
плахо търси разкритие.

И реч дочу се:…„Боли!”
Там… от кървава рана,
в която разум заби –
нож – позорен и гладен.

И още отсече: „Прости!”
Топла камина опушена…
И ето, умът се изви –
пое... по вятърни улици!

Славена Бозовайска

СТОМАНЕН ДЪЖД

Дъжд стоманен – грешник.
Земята мигом се втвърди.
Из под сянката на дрешник,
чу се глас… – „Мълчи!”

Сведоха глави човечета…
Куршумите летят без глас…
Желязото в сърце разсечено,
сля се със кръвта във транс.

Свещник – знание – немее,
под звуци на пороя – гол.
Дантела - свлече се, простее,
връз прашния, самотен стол.

Вънка спи стоманен мъж.
Небето твърдо е обречено.
И ти ли бе под този дъжд?
Сърцето в камъкът е вречено.

А може би искаш горещо...,
да светят в покоя звездите.
И слънце - в застинали свещи,
да грее… отново… в очите!

Славена Бозовайска

 

ОБЛАЧЕ...

Облаче – смело,
де си поело,
към пъстра дъга,
със буря в ръка.

Не си ги мисли,
тези малки бели.
Вятър почти,
ти издуха коси.

Слънчево сито –
небето преся.
Я, прибери се –
в твойта страна!

А утре разказвай,
за мен, за света...
на мокрите капки,
малки деца...

И нека са топли -
когато вали...
и къпят със обич,
росните треви...

Славена Бозовайска

БЕЛИ СПОМЕНИ

Със дъх разтапям тъмнината.
На малки прашинки светлина.
И цъфтят под мен цветята.
Със походът на новата…зора.

Венчелистчетата се изпъстрят.
С ярките, вълшебни цветове –
на дъгата, дето първа –
усмихва благо… черното небе.

За облаците съм - десница.
Която хвърля вятърът встрани.
Непокътнатият пух над жица,
пази в сянка… лястовичи дни.

Но слезе сън. От нощ злокобна.
Потънаха в забрава сетива…
Лъхна бриз. И спомних – що е –
да си лъч в безкрайна тъмнина!

Славена Бозовайска

МАГИЯТА НА СЪРЦЕТО

Препуска по залез и изгрев игриво,
конче – с душа на дете.
Нявга се гуши в душата свенливо –
друг път лети - в галоп през поле…

Бавно стапя се всяка несгода.
Юздите... здраво хвани във нощта.
Чуй и гласът му. Далечна природа,
скрита във глас – синева…

И туй, което ни мрази – заспива.
            Неволята - в страх, глухота.
И всичко, което ни бавно убива…,
затваря със грохот - тежка врата…

Препуска в мъгли, сълзи и копнежи.
Кръв се слива със чиста роса…
Грива се вей – свободно, небрежно…
Вяра. Надежда. И звук...– Светлина!

Славена Бозовайска

В ОЧИТЕ НА ВЯРАТА

Вярата е злато - листа...
Втъкани житни класове.
Кой ли нея е измислил.
Бог ли бе?... Или дете?

Вяра…- Бялата старица.
Морна, сбръчкана жена.
Но в очите й - челични,
цял потъваш в Любовта!

И дочуваш онзи шепот,
който носи се от Рая…
Прекроил е всеки трепет,
във душата - храм и стая.

Славена Бозовайска

ПРИКАЗКАТА ЖИВОТ

Бяла приказка с име Живот.
Една – пренаписана книга…
В която ти сам си „пилот” –
герой…от сюжети различни.

И има там - страсти, борби.
И топла целувка за сбогом.
История някоя тъне в сълзи,
а друга…гледа те строго…

Но има такива, които почти,
стигат небето с прозрение...
Свети перото, а листите им,
са тихи мечти, вдъхновение.

Моята просто е дъхав мираж.
Оазис в пустиня – разлистен.
Какво съм аз? Вече не знам!
Огън... във капчица – истина!

Славена Бозовайска

ТРАПЧИНКА БЛАГОСТ

Тихо е и чувам само шепот.
Витла на изгрев нов.
Снове из сънено безбрежие.
И чака своя послеслов…

Заспива – младата девица –
Луна, зад облак – бледолик.
И със длани…на светица,
пуска слънчевия, златен лик. 

Денят овален се търкулна –
венчален пръстен – топлина.
И някак тихичко се шмугна,
трапчинка благост във душа!

Славена Бозовайска

ДЪХАВО ВЪЛШЕБСТВО

Дъхаво вълшебство.
Как хубаво звучи!
И безкрайно детство.
Из тучни равнини.

Влюбено ухание –
на мак и вятър волен.
С новото дихание,
на мигналата пролет.

Стъпва…Тишината.
Феята - добра.
И пръска по Земята,
цветната... дъга!

Славена Бозовайска

В НАЧАЛОТО НА КРАЯ

Призрачни облаци стапят се в мене.
И лази кристален бръшлян.
Морните спомени пръскат се, чезне,
дъжд – мокър и сам.

Пух от мечти…се сля със копнежи –
И чайката литна във миг.
Онзи…, който се къта в небрежният,
сладостен, радостен вик.

Спря във цветното - черна разлъка…
И някак свърши света.
В края му, знай - е начало - трилъчо:
Огън, Дух, Светлина!

Славена Бозовайска

ВЪЛШЕБСТВОТО

Вълшебство, което говори в сърцето,
със пулса на подвиг велик.
Ти чу ли надежда? Примигна небето –
на твоя свят – вътрешен вик.

Съдбовно е свито там златно вретено.
Прежда от време – мираж.
Подтик към вяра. Откъснато бремето –
влиза в подмолен шантаж.

Знай, ще те стигне вълшебното семе…
застинало в някой тунел.
Прегърбено… – живо е още. И дреме...
Вълшебството – в рози и хмел.

Славена Бозовайска

ДЪХ ХЛАДИНА

Реят се сладостни облаци бели –
падат по хълмове с нежни къдели.
Мига небето. И в миг красота,
повлича в копнежи дъх - хладина.

Утро. Мирис на дъжд разпилян.
Пресни капки по сънен бръшлян.
Мият очите му. Въздух искри…
Малко вълшебство диша с гърди.

Хладните длани галят със трепет,
жадните устни на възрастна жега.
Кестен подава сухи ръце –
обич кристална - се влива в сърце!

Славена Бозовайска

СЕМЕНЦЕ...

Задружно воалите спускаме.
И някой ще викне – Ела!
Дай да смъкнем и слънцето…
Носи ни само беда…

Не можем обаче. Безцелно е.
Все някой ще има встрани.
Който посял е там семенце –
на обич...във снежни бразди…

И утре, в утроба на пролет.
Когато пеят във свежест гори,
семенце свидно разлюбено –
пак ще скрепи духът със лъчи!

Славена Бозовайска

СЪН

Сънувам - покоя в очите.
Гали ми нежно душата.
И стичат се тихи сълзите.
И светна…пак тъмнината.

Сънувам – вятърът лунен.
Буден на облак усмихнат.
Съблича…погледът гузен,
на дим – черно притихнал.

Сънувам – пъстра палитра.
Празнота светът прекроява.
И литва там разумът хитър -
свил се във росна тинтява.

Сънувам!...Как тихо е вън!
Спи утихнал живота.
Ако буден е с маска на трън,
в съня ще остана на топло!

Славена Бозовайска
картина - "Земята сънува"
Александрина Караджова

 

АЗ И ТИ ПЪСТРА ВСЕЛЕНА

Аз съм бурно вълнение;
Ти – мокър рибар…
Аз съм утринно бдение;
Ти – здрачът ми стар.

Летя в пеперудени дири.
Ти - във светът полудял.
И...губя граници сини...,
в един...безкраен овал.

Аз съм вечност поискана.
Ти – часът непознат,
разбил вековната истина,
на бели прашинки брокат.

Аз и Ти. Очи на Вселена.
Нощно небе – празнота!
Глъхнат думите – тлеят –
Не е ли това .... Любовта?

Славена Бозовайска

ОТ КОЕ НЕБЕ ПАДНА ТИ

От кое небе падна ти?
Най – доброто! Нали?

Знам! В очите блести –
а в душата сякаш вали,
дъжд - светулкови дни.

По сини цветя и гори…
стъпва покой,
               и светва деня.
И е толкова светло –
че няма потъва нощта.

А зрънцето – лунно,
       потрепва в екстаз –
Пеят щурчета –
       тъй някак в захлас.

И пълно е с ритъм…
          И малки усмивки.
Пеят... росни копривки...

От кое небе падна ти?
От най – доброто! Нали?

Славена Бозовайска

НОЩНИ ВОПЛИ

Черна нощ. Отрязан корен.
Лунен сърп във самота.
Две търсещи очи заровени,
в пулса на една звезда…

Тупти сърцето й понесено,
в бездната от тишина…
И сякаш дните сиво-есенни
там превърнати са във лета.

Тих е погледът. А нишките –
в сребърни отблясъци ламе,
реят се със лунната идилия
и влизат във душата на дете.

Черна нощ. Небе отворено…
Земя, разнасяща страстта.
Кръв – волна…не поробена;
Аз и Ти...Прегръдка на зора!

Славена Бозовайска

КАТО ФЕЯ

"Движи се леко и ефирно през живота,

 това е най-естествения начин на съществувание"

 Даниела Прокопиева

Стъпвам леко, като фея.

Вятъра да не смутя...
И не спирам аз да грея,
дори, когато си валя.

Гледам бурени и тръни.
В стъпките ми са цветя.
А пък кални калдъръми,
светят, светят в чистота.

И вървя си през живота.
С гордо вдигната глава.
Той - Вълшебник ловък,
аз - фея със цветни крила!

Славена Бозовайска

МОРСКИ ТРЕПЕТИ

Рисува морето безвремие.
Помагат му твърди скали.
Разбиват вълни, а тленен е
онзи бряг…, който… сълзи.

Прикован за кея е смисълът.
Иска – да бяга, лети…
Възел моряшки – прогизнал,
плахо отваря очи…

С поглед към синьото лято –
гларуси, чайки, мечти…
Сякаш далечен ласкател,
развърза му … сивите дни…

Плискат се капки прозрение.
На дъното – черното спи.
А горе…блестят озарени –
новите светли, засмени дъги.

Славена Бозовайска
картина - автор Светлана Рубцова

БЕЗСМЪРТНА

Още съм жива и млада.

Убих - красиво смъртта.
Имам сърце от стомана,
а в него тупти Любовта!

И съм - порив, надежда.
В броня - желязна сълза.
Вътре лъчи се оглеждат,
във ръбове в студ и тъга.

Още съм нимфа покорна.
Пред Бога навела глава.
И като щерка…сиротна…
Търся… деня във нощта…

Дявола той – окови кове.
Не ще ги наниже на мене.
Бяла кръв във вени снове,
и някак снагата ми чезне…

Сега съм Вечност и време.
Часът се скри в светлина…
И сричах безгласно поеми.
Да стана…малка звезда.

Утре ти потърси ме!
В зората. Във ален нюанс.
Ръце протегни и хвани ме.
Да смъкна...слънце за нас!

Славена Бозовайска

ПО СТЪПКИТЕ НА РЕКАТА

Знаеш ли… моето име?
Ручей съм. Във самота;
Скачам планините зиме,
търся… твоята душа…

Да бях гиздава девойка.
Но река съм и да спре,
походът ми ловък,
може само синьото море.

Ти ме чакай при вълните.
С рошав бриз в коси.
Спри вятъра…Стрелките.
Да слеем нашите съдби!

Славена Бозовайска

ЖИВОТЪТ Е НАСЛАДА

Бурята...ечи...
Улици - пустеят!
Падат сто сълзи.
Обичта - мътнее!

Бряст…

крещи - ненужен.
Спи небе дълбоко.
Лунната усмивка,
крие се във вопъл.

Чака дъжд пороен,
с бяло да отмие –
горест, черна мора,
тихо да завие…

Полусънен яхнал –
вятърът прохлада,
влиза във душата –
пламнала на клада.

Тихо той премита –
капките – отровни.
Мост на обич чиста,
зида…от отломки…

Слънце се надигна...
Пее – жътва млада.
Жъне радост свидна.
Животът е наслада!

Славена Бозовайска

С ДЪХ НА БЕЗВРЕМИЕ

Чезна с вятъра...Без име.
Всеки дъх е моята мечта.
Вопъл до небето стигнал.
Восъчен печат на обичта.

Свит във бяло е Всемира.
Със безкраен сноп звезди.
А душата ми пулсира –
в поле - от благост и дъги.

Чезна с вятъра. Без мисъл.
С тиха стъпка – Топлина!
Уловени миговете чисти –
трупат се във кош – съдба.

Обич за обич, капка живот.
Понесен в безвремие –
диша отново човешкия род!

Славена Бозовайска

ВЕЧЕР ПО ТЪМНО

Вечер по тъмно угасват звездите,
една по една се топят –
и чува небето как плачат молбите,
отронени мисли горят…

Замислен и Бог се втурна да види,
как се обърна светът –
как се прости със мечтите си сини,
и падна безмълвно снегът.

Ледени пръсти погалиха времето…
И бавно замръзна под трън.
А долу на топло свито е семето…–
на обич, превърната в сън…

Вечер по тъмно угасват звездите,
една по една се топят –
а Бог ги събира и пръска в очите,
да стоплят със слънце светът.

Свят...събран във детска усмивка.
Реки от кристал и мечти…
Семенце свидно ... трепетно диша,
слънчев лъч в цветни дъги.

Славена Бозовайска