И пак залитам. Тихо с деня.
В една измислена феерия.
Може би, като част от съня,
в който пее лунната прерия.
Изгревът нов плува с витла,
със мое вълшебно видение.
Алени рими, отново постла,
вля ги – във думи дантелени.
Мига във мен една светлина.
Близка. И толкоз далечна.
Тази, която душата позна,
в шепотът… – ладия – вечна.
И някак леко залитам в деня,
вплитам го в мои копнежи.
И ето, че чезне заспала слана,
а пътят ми. Свети в надежди!
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар