търси потайно свойта звезда…
там из шумните, чужди съдби,
и изпод калните, сенчести дни.
Нейде луната – морна и чужда,
чака дихание – искрено, нужно,
вдишало новия смисъл - живот,
вляло морето…във капката пот.
Сляпа искрицата маже си рани.
Гледа небето - черни поляни…
Няма я, няма я… нейната вяра…
само дълбоко в душата й стара.
Топло е вътре…, а огънят буен,
дето във нея се лее по струни,
тихо отваря очите измити… -
за да намери луната си…скрита.
Славена Бозовайска
Няма коментари:
Публикуване на коментар