ПЪТ КЪМ ЗВЕЗДИТЕ

Лунен сърп. Покой накичен
с хилядите звездни светила,
а над тях: нощта епична...,
вее тъмни хвърчила... 

Тихо е. Дъждецът ситен,
мокри сънена земя.
С капки майски сън политам,
към уюта на дома... 

И присядам. В светла мисъл
между немите звезди,
и протягам. Длани чисти...,
а от тях... струят... дъги... 

Славена Бозовайска

АЗ СЪМ ПРОСТО ЧОВЕК

Аз съм…просто човек…
тихият зов на безкрая;
точката вечност във век,
устремът волен към рая.

Аз съм просто човек.
Пазя…сърцето на птица;
до невъзможност–човек,
но и смела орлица…

Дишам, обичам, живея.
Губя се сам в самота.
Да, и човек съм, но смея,
Бога да видя...в плътта.

Славена Бозовайска

ТИШИНА СЛЕД ТИШИНА

Тишината в мен покълна.
И роди се в облак бял.
После друга - с радост пълна,
ме покри със своя шал... 

Тишина след тишина прииждат.
Пълнят моята душа.
Полет над жарава нижат,
времето почти умря... 

Падат фалш и грубост в драма.
Дишат жълтите липи,
само тишината... друго нямам...
А защо ли Бог във мен мълви? 

И тревите се покланят,
щом пристъпя в тишина...
Само нея имам, знаят...
Тихо е... Дочувам... Вечността! 

Славена Бозовайска

КОГАТО ВАЛИ...

С ЛИК НА УТРЕ

Ставам рано, вплитам пръсти,
в изгревът пастелен, разпилян
из небето още сънено,
…свило се под топлия юрган…

Трепет сладък…с лик на утре,
виждам в маковете днес…
и побутва заран с кутре,
…и разбужда я…с финес….

Обич преродена в пъпка…
Лъч надежда в синева;
Чувам радост в тиха стъпка,
а кръвта ми…пожълтя…

от слънцата…вечно топли,
не едно, не две, не три…,
а стотици… - златни вопли,
на покоя… дето в мен…мълви!

Славена Бозовайска

ЗА ДА ЦЪФНА НАНОВО

Сипя се с белия цвят…
После цъфвам наново.
Пролетен, див аромат,...
носи се…нейде високо.

Пръстите мокри в земя,
търсят ново призвание,
никнат от мене листа…,
късче небе в упование.

Плачат зелени върби.
Тихо сълзите попивам.
После…раждам дъги…
После в тъга си отивам.

За да цъфна наново…
Кича се с белия цвят…
Пръстите мокри отдолу,
смучат покой, благодат...

за да ме има...отново...


Славена Бозовайска

 

ЩЕ БЪДА В БЯЛО

Ще бъда в бяло, ти ме чакай,
в градината със алени цветя,
когато духне вятър – знак е –
ще дойда чак на сутринта…

Ще бъде рано, с тиха мисъл,
небето ще разтвори си гръдта;
И аз от там, по-бяла и от птица,
ще сляза… с нея – любовта…

Тогава... ще се слеем с теб...,
приятелю,
и болка ще измия… със сълзи,
надеждата… вземи ми я,
открадната,
тя бе за теб… от моите звезди...

Славена Бозовайска

 

СИНЯ ЛЮЛКА

И в днес откривам синя люлка,
вплела в себе си нощта,
и звездните отблясъци, дочули,...
най-нежните, копринени слова,

на ден – сиротен и потулен,
в зрънцето, туптящо под земя,
и вятърът - крилат, забулен,
в тиха мрежа лунна светлина…
и още: на прощални срещи,
и думи парещи в сълзи;
Едно „обичам те“ на свещи,
макар… и много… да боли…
И днес люлея тази люлка,
на утрото…, изпратило нощта,
и с песните на малката светулка,
зърнало… отново… любовта…!

Славена Бозовайска