ПИСМО ДО ТЕБ...

Не пратих писмото, а свих го.
Във джоба на синия ден.
И с птиците палави литна, ...
далече, далече от мен.

Из думите с бели забрадки,
скрих точици слънце в лила.
И цяло поле незабравки,
да помниш ти мойте крила.
И нявга когато издъхне,
последният есенен лист,
и волна със птиците тръгна,
по пътя на южния бриз,
повярвай, бръкни в синевата,
където тихо мълвя,
и искай от вятъра златен,
писмото със цвят на сълза...
и виж как от паднали кестени,
никнат млади гори,
и виж как чувствата есенни,
радват... А нейде вали...,
дъжд от бяла надежда,
с новите, бели ята,
и стеле се пъстрата прежда...
тогава: мене познай в пролетта!

Славена Бозовайска